Ан Райс - Талтош

- Юри - прошепна той, обърна мислено младия мъж към себе си и го целуна по устата.

Това също беше изгаряща мъка. Изправи се на седалката, наклони се напред и облегна лакти на коленете си. Закри лицето си с ръце.

- Малко музика, Аш - каза той тихо и отново се отпусна назад. Опря глава на прозореца. Очите му бяха разширени, опитваше се да види нещо през ужасното черно стъкло.

Започна да си тананика тихичко, с фалцет, една песничка, която никой освен Самюъл не можеше да знае.

Беше два часът, когато каза на шофьора да спре. Не можеше да продължи. Отвъд тъмното стъкло се промъкваше светът, който бе дошъл да види. Не можеше да чака повече.

- Почти стигнахме, сър.

- Зная. До града остават само няколко мили. Ще караш право натам. Ще спреш в странноприемницата и ще ме чакаш. А сега се обади на охраната в колата зад нас и им кажи да те последват. Аз ще продължа сам оттук.

Не изчака неизбежните протести.

Слезе от колата и затръшна вратата, преди шофьорът да успее да заобиколи. Махна му леко за довиждане и тръгна бързо по края на шосето, към гъстата студена гора.

Вятърът вече не беше толкова силен. Луната, впримчена от облаци, излъчваше постоянно сияние. Той усети как го обгръща ароматът на шотландските борове, на черната земя под краката му, на дръзката остра ранна пролетна трева, която тъпчеше, и лекото ухание на цветя.

Кората на дърветата бе приятна на допир.

Той вървя дълго в тъмното. От време на време се препъваше и се опираше на някой дънер, за да не падне. Не спря дори да си поеме дъх. Познаваше този склон. Познаваше звездите горе, макар и облаците да се опитваха да ги скрият.

Това звездно небе събуди в него странно, болезнено чувство. Той спря чак на билото. Дългите му крака пулсираха леко от болка. Но тук, на това свещено място, което за него бе най-важното място на света, той си спомни времето, когато краката нямаше да го заболят, когато можеше да изкачи на бегом този склон, на подскоци.

Нищо. Какво бе малко болка? Така разбираше какво е болката за другите. Хората страдаха толкова много. Пак се сети за циганина, който спеше в топлото си легло и сънуваше своята вещица. Болката си беше болка - без значение дали бе физическа, или душевна. И най-мъдрите талтоши никога не биха разбрали кое е по-лошо - болката на сърцето или болката на плътта.

Най-сетне се обърна и потърси друг склон. Закатери се нагоре, въпреки че на места изкачването изглеждаше невъзможно. Често посягаше да се хване за клон или пък някой камък.

Вятърът се върна, но не така яростно. Смрази ръцете и краката му, но той издържаше на студ. Студът дори го освежаваше.

Пък и благодарение на Ремик имаше своето поръбено с кожа палто; благодарение на него самия пък имаше тези топли вълнени дрехи; благодарение на небесата вероятно болката в краката му не се засили, може би само мъничко.

Теренът стана по-неравен и той усети, че има опасност да падне. Но дърветата се издигаха като високи балюстради и му помагаха да се закрепи, помагаха му да продължи напред.

Най-сетне се обърна и откри пътеката, която познаваше - виеше се между два не много стръмни склона, обрасли със стари, недокоснати през вековете дървета.

После пътечката се спускаше в малка долчинка, осеяна с остри камъни, които нараниха краката му и го накараха да изгуби равновесие. Тръгна отново нагоре. Склонът изглеждаше невъзможен за изкачване, но той знаеше, че вече го е изкачвал преди и бе сигурен, че волята му ще надделее над доказателствата, предоставяни от сетивата.

Накрая излезе на малка полянка и се загледа в далечината, в извисяващия се над всичко наоколо връх. Тук дърветата растяха така нагъсто, че пътеката се губеше. Но той все пак продължи, като разкъса малък храсталак по пътя си. Щом се обърна надясно, видя далече под себе си, отвъд една дълбока клисура, водите на езерото. Те сияеха бледи на лунната светлина, а отвъд тях, на високото, се издигаха руините на катедралата.

Дъхът излетя от гърдите му. Не бе предполагал, че са я построили отново толкова голяма. Взря се в развалините и успя да различи кръстовидния план на църквата, или поне така му се стори. Видя и четвъртитите палатки, сградите и няколко блещукащи светлинки, големи колкото връхчета на топлийки. Облегна се на скалата и надникна отвъд нея, за да види своя свят, без изобщо да се страхува, че може да падне.

Добре знаеше какво е да падаш, да падаш до безкрай, да посягаш във въздуха, да пищиш и да не можеш да спреш летежа си; безпомощното ти тяло набира скорост от собствената си тежест и неумолимо се приближава към каменистия терен долу.