Ан Райс - Талтош

- Не, махнете се от мен! - прошепна той. Трябваше да се маха оттук. Цялата му слава и богатство трябваше някак да му помогнат да се отърве. Нямаше как да свърши на този висок връх, сред ужаса на барабаните и воя на гайдите, който сега като че се превръщаше в някаква зловеща мелодия. Как е могъл да бъде такъв глупак, че да дойде тук? А и тази пещера, жива и дишаща току зад гърба му.

Помогнете ми. Къде бяха онези, които се подчиняваха на всяка негова команда? Как може да се отдели от тях, за да се изкачи сам на това ужасно място. Болката бе така силна, че той изохка и изстена като дете.

Тръгна надолу. Не му пукаше дали се препъва, дали е разкъсал палтото си и дали косата му се заплита в трънаците. Откъсваше се бързо и продължаваше, острите камъни нараняваха краката му, но той не спря.

Сега барабаните се чуваха по-силно. Трябваше да мине покрай тях. Трябваше да чуе пулсиращия вой на гайдите - грозен и неустоим. Не, не слушай. Запуши уши. Продължи надолу и въпреки че бе запушил ушите си с ръце, все още чуваше гайдите и мрачната стара мелодия - бавна и монотонна, сякаш извираща от мозъка му, от костите му, сякаш целият бе изпълнен с нея.

Затича се, падна и си скъса панталоните. След това пак политна напред и нарани ръцете си на камъните и бодливите храсти. Но не спря. Изведнъж барабаните сякаш го обкръжиха. Гайдите го обкръжиха. Пронизителната им песен го впримчваше и омотаваше като въже. Той се въртеше насам-натам, неспособен да се отърве, а щом отвори очи, видя сред гъстата гора светлината на факли.

Те не знаеха, че той е тук. Не бяха доловили миризмата му, нито го бяха чули. Вероятно вятърът бе насрещен и му помагаше. Той се опря на дънерите на две малки борчета, сякаш бяха пречки на решетката на килия, и погледна надолу - към тъмната полянка, на която те танцуваха в малък и нелеп кръг. Колко тромави бяха, колко ужасяващи.

Барабаните и гайдите създаваха отвратителна какофония. Той не можеше да помръдне. Можеше само да гледа как скачат и се въртят, как се обръщат напред-назад. Едно дребно създание с дълга рошава сива коса танцуваше насред кръга, протягаше напред малките си безформени ръце и надвиквайки тътена на барабаните нареждаше на древния език:

- О, богове, бъдете милостиви. Бъдете милостиви към своите изгубени чеда.

«Гледай, гледай» - рече той на себе си, макар че музиката не му позволяваше да артикулира дори мислено. Гледай и не позволявай да бъдеш пленен от мелодията. Погледни само какви дрипи носят, какви патрондаши са препасали през рамо. Виж пистолетите в ръцете им. Ето, свалят пушките си, за да стрелят, дулата бълват малки пламъци! Нощта се изпълва с тътена от пушките им! Факлите почти угасват на вятъра, но после се разгарят отново като призрачни цветя.

Долови миризмата на горяща плът, но тя не бе истинска; бе само спомен. Дори можеше да чуе писъците.

«Проклет да си, Ашлар!»

А химните, о, да, химните на новия език, на езика на римляните, и вонята, вонята на поглъщаната от огъня плът!

Силен писък разкъса глъчката на барабаните; музиката спря. Само един барабан продължи ритъма си.

Ашлар осъзна, че той е изпищял и те са го чули. Бягай, но защо? Защо? Къде? Вече не се налага да бягаш. Ти вече не принадлежиш на това място! Никой не може да те принуди да останеш тук.

- Талтош! - извика груб глас.

Факлите започнаха да се приближават.

Сега той вече виждаше ясно лицата им, докато те го обграждаха отвсякъде и се взираха нагоре с факли в ръце. Пламъците запращаха грозни сенки по очите и бузите им, по малките им усти. А миризмата, миризмата на горяща плът, идваше от факлите!

- Господи, какво сте сторили! - просъска той и стисна юмруци. - Нима сте ги потопили в мазнината на непокръстено дете?

Долетя грозен див смях, после още един и накрая се извиси цяла стена от звуци, която като че се сключваше около него.

Той започна да се върти във всички посоки.

- Окаяници! - просъска отново, така гневен, че вече нехаеше за собственото си достойнство и за неизбежно разкривеното му от гнева лице.

- Талтош - произнесе един от тях, като се приближи по-близо. - Талтош.

Виж ги само, виж ги на какво приличат. Той стисна още по-силно юмруци, готов да се защитава, да ги размахва на всички посоки и да ги удря, ако трябва.

- Точно така, Ейкън Дръм! - извика той, щом разпозна един старец със сива брада, която се спускаше чак до земята като покрит с кал мъх. - И Робин, и Рогард, виждам ви.

- Ашлар!

- Да, и Фейн, и Ургарт. Виждам те, Раннох! - И чак сега осъзна, че сред тях няма никакви жени! В него се взираха само мъжки лица, които познаваше, но нямаше никакви вещици, които да врещят с протегнати напред ръце. Сред тях нямаше никакви жени!