Ан Райс - Талтош

- Не те видях - призна Мона.

Роуан кимна.

- Имаш ли представа кой ми е купил тези дрехи?

Гласът и? бе така шоколадов и гладък, както и предната нощ, след като всичко лошо вече бе минало.

- Вероятно същият човек, който купи тази рокля за мен - отвърна Мона. - Беатрис. Гардеробите ми са препълнени с дрехи, купени от Беа. И все копринени.

- Моите също - рече Роуан и се усмихна лъчезарно.

Косата и? бе сресана назад, но свободно - къдреше се леко над яката; миглите и? изглеждаха много тъмни. Беше си сложила виолетово-розово червило, което добре открояваше красивата и? уста.

- Вече си съвсем добре, нали? - попита Мона.

- Ще седнеш ли при мен? - Роуан направи жест към стола в другия край на масата.

Мона се подчини.

От Роуан се долавяше някакъв скъп парфюм, смесица от аромат на цитрус и на дъжд.

Черният копринен костюм бе направо страхотен; преди сватбата Роуан никога не се обличаше така съблазнително. Беа обаче успяваше да се промъкне някак в хорските гардероби и да провери размерите на дрехите им. Не само по етикетите, но и с метър, и после обличаше хората така, както смяташе, че би трябвало да изглеждат.

Е, с Роуан се бе справила много добре.

А аз съсипах тази синя рокля, помисли си Мона. Явно още не бе готова за такива неща. Както и за обувките на висок ток, които бе изритала на пода в дневната.

Роуан сведе глава, докато изгасяше цигарата. Един кичур пепеляворуса коса падна над скулата и?. Лицето и? бе много слабо и невероятно драматично. Сякаш болестта и мъката го бяха направили така изпито, заради което кинозвездите и моделите биха гладували до смърт.

Мона не можеше да съперничи на този вид красота. Тя беше с червена коса и закръглена, такава щеше да си остане. Ако не харесваш това, значи няма да харесаш и Мона. Роуан се изсмя тихо.

- Откога го правиш? - попита Мона, като отпи глътка от кафето. Точно бе изстинало колкото трябва. Великолепно. След две минути щеше да е твърде студено. - Откога ми четеш мислите? Постоянно ли го правиш?

Това хвана Роуан неподготвена, но като че я развесели.

- Не, не го правя постоянно. По-скоро става на проблясъци, когато ти си заета с нещо друго или пък си потънала в мисли. Сякаш внезапно запалваш клечка кибрит.

- Аха, хубаво. Разбирам какво имаш предвид. - Мона отпи от портокаловия сок - беше вкусен, студен. За миг чак главата я заболя от студа. Опита да не се втренчва с обожание в Роуан. Все едно да си влюбен в учител - нещо, което никога не и? се беше случвало.

- Когато ме погледнеш - започна Роуан, - не мога да прочета нищо. Вероятно зелените ти очи ме заслепяват. Не забравяй да се възползваш от тях. Съвършена кожа, червена коса - дълга и великолепно гъста, и огромни зелени очи. А и тази уста, тялото. Не, мисля, че в момента имаш доста смътна представа за себе си. Сигурно защото си по-заинтригувана от други неща - от наследството, от случилото се с Аарън, от това дали Юри ще се завърне?

Тези думи нахлуха в съзнанието на Мона и веднага избледняха. Никога не се бе задържала пред огледалото повече от необходимото. Даже тази сутрин не се бе поглеждала изобщо.

- Виж, нямам много време - рече Роуан и плесна с ръце по масата. - Ще говоря направо.

- Да, моля - отвърна Мона.

- Напълно разбирам защо си избрана за наследница. Между нас няма никаква враждебност. Ти си най-прекрасният избор. Разбрах това инстинктивно още щом започнах да осъзнавам какво става. Но Райън ми изясни въпроса напълно. Изследванията са готови. Ти си най-надарената дъщеря. Интелигентна, стабилна и упорита. В перфектно здраве. А, да, имаш и онези допълнителни хромозоми, но те са в гените на Мейфеър от векове. Няма причина да мислим, че ще се повтори онова, което се случи по Коледа.

- Да, и аз така смятам - рече Мона. - Освен това няма да се омъжа за човек с тези гени, нали? Влюбена съм в мъж, който не е от семейството. О, знам, че мислиш, че това може да не е за дълго, но имам предвид, че за момента не съм се забъркала с човек с тези страховити хромозоми.

Роуан се позамисли и кимна. Сведе поглед към чашата с кафе, после вдигна глава, отпи последната глътка и постави чашата встрани.

- Не храня и никаква неприязън към теб заради случилото се с Майкъл. Трябва да разбереш това.

- Трудно ми е да го повярвам. Защото мисля, че направих нещо лошо.

- Безразсъдно, може би, но не и лошо. Пък и мисля, че разбирам какво точно е станало. Майкъл не говори за това. Нямам предвид самото прелъстяване, а ефектът от него.

- Ако наистина съм го излекувала, значи няма да ида в ада заради това - каза Мона и се усмихна тъжно. В гласа и? имаше нещо повече от вина и ненавист към самата нея и тя го знаеше. Но пък така и? олекна, че не можеше да го изрази с думи.