Ан Райс - Талтош

- Знаех си, че ще го опишеш по-колоритно от мен - каза Роуан тихо и малко тъжно. - Това определено надминава очакванията ми. Права си. Още има неща, които не зная за това семейство.

- Цветът на църквата «Свети Алфонс», където са кръстени Стела, Анта и Деидре. Мисля, че и ти си кръстена там.

- Никога не са ми го казвали.

- Мисля, че съм го чувала. Би трябвало да са постъпили точно така.

- Значи няма начин да решиш да го махнеш.

- Шегуваш ли се? Аз го искам. Винаги съм искала бебе, сериозно. Ще бъда толкова богата, че ще мога да купя всичко на този свят, но нищо не би могло да замени моето бебе. Мога да осъществя това желание само по един начин. Ако познаваше по-добре семейството, ако бе прекарала повече време извън Калифорния, щеше да разбереш, че и дума не може да става… Но дори и тогава…

- Дори тогава какво?

- Ще му мислим, когато се случи. Сигурно ще има някакви признаци, ако детето не е нормално.

- Вероятно. Но може и да няма. Когато бях бременна, нямаше никакви признаци до мига на раждането.

Мона искаше да отговори, да каже нещо, но бе твърде дълбоко потънала в мислите си. Нейно собствено дете. Нейно собствено дете и никой, никой вече няма да може да я пренебрегва. Нейно собствено дете, което ще я вкара в зрелостта, без значение на колко години е. Нейно дете. Всъщност тя не толкова обмисляше нещата, колкото виждаше образи. Видя люлка. Видя бебе, истинско живо малко бебе. Видя себе си да държи смарагдовата огърлица и да я слага на врата на бебето.

- Ами Юри? - попита Роуан. - Дали ще прояви разбиране?

Мона искаше да каже «да», но всъщност не знаеше. Видя го за миг, но много ясно. Седеше до леглото през онази последна нощ и и? каза: «Има много важни причини, поради които трябва да се омъжиш за някой от семейството».

Тя дори не искаше да мисли, че е на тринайсет и е така капризна. Изведнъж осъзна, че последният и? проблем е дали Юри ще приеме бебето, последният.

Та тя още не бе разбрала как се бяха опитали да го убият. Дори не бе попитала дали е ранен.

- Направили са само опит - каза Роуан. - И не са успели. За нещастие обаче нападателят е убит от онзи, който е помогнал на Юри. А няма да е лесно да се открие тялото му. Не бихме се и опитвали. Имаме съвсем различен план.

- Роуан, какъвто и да е планът, ти трябва да кажеш на Майкъл. Не можеш просто така да заминеш.

- Да, зная.

- А защо не се притесняваш, че тези тайнствени убийци ще нападнат теб и Юри?

- Аз си имам тайни оръжия. Юри познава много добре метрополията. Мисля, че ще успея да вляза там. Ще се свържа с някои от най-старите членове, с най-доверените и уважаваните. Ще ми трябват петнайсетина минути, за да разбера дали злото процъфтява в целия орден, или е ограничено само в малка група.

- Не може да е само един човек, Роуан. Твърде много хора умряха.

- Права си, пък и трима от техните също са мъртви. От друга страна, може да е съвсем малка група от членове на ордена или пък аутсайдери, които са свързани по някакъв начин с него.

- Значи смяташ, че можеш да се добереш до самите убийци?

- Да.

- Използвай ме за примамка!

- А детето в теб? Ако то е от Майкъл…

- От него е.

- В такъв случай те ще искат него дори повече от теб. Виж, нямам време за празни приказки. Не искам да мисля за вещиците като за някаква рядка придобивка за онези, които знаят как да ги използват, за жените от семейството, които могат да станат жертви на този нов вид луди учени. Стига ми толкова откачена наука. Стигат ми толкова чудовища. Искам само да сложа край на всичко това. Но ти не можеш да дойдеш с мен. Майкъл също. Трябва да останете тук.

Роуан дръпна назад черния копринен ръкав и погледна малкия си златен часовник. Мона го виждаше за първи път. Вероятно и той бе купен от Беатрис. Беше много нежен, като часовниците, които жените са носили, когато Беатрис е била още дете.

- Ще се кача горе да поговоря със съпруга си - каза Роуан.

- Благодаря ти, Боже - въздъхна Мона. - Идвам с теб.

- Не, ако обичаш.

- Извинявай, но идвам.

- И защо?

- За да се уверя, че ще му кажеш всичко необходимо.

- Е, добре тогава, ще идем двете. Може би ти си една крачка пред мен. Ще го убедиш да сътрудничи. Но нека те попитам пак, Йезавел10, сигурна ли си, че детето е от него?

- От Майкъл е. Мога да ти кажа дори кога се е случило. След погребението на Джифорд. Аз отново го прелъстих. И тогава не помислих за предпазни мерки. Джифорд беше мъртва и аз бях като обладана от дявола, кълна се. Точно след това някой се опита да влезе през прозореца на библиотеката и аз усетих онази миризма.