Ан Райс - Талтош

Този труп обаче не бе гримиран. Мъртвецът лежеше пред нея напълно безразличен към света; бялата му коса блестеше както винаги - символ на мъдрост и едновременно с това на неукротима жизненост. Светлите му очи бяха отворени и напълно мъртви. Устата му бе отпусната в своята позната и сърдечна форма - остатък от живот, изживян с изумително малко горчивина, гняв и черен хумор.

Тя положи ръка на челото му и наклони леко глава на една страна, после на другата. Реши, че смъртта е настъпила поне преди два часа.

Гръдният кош беше раздробен. Кръвта се бе просмукала в ризата и сакото. Без съмнение дробовете бяха отказали мигновено, а сърцето бе разкъсано.

Тя докосна нежно устните му, раздели ги като любовница, която се кани да го целуне. Очите и? бяха влажни, тъгата и? внезапно стана така дълбока, че отново усети миризмата от погребението на Деидре - всепоглъщащият аромат на бели цветя. Устата му беше пълна с кръв.

Погледна и очите му, които обаче не я погледнаха в отговор. Наведе се още по-ниско. Да, смъртта бе настъпила мигновено. Сърцето бе спряло, не бе от мозъка. Тя леко затвори клепачите му и задържа пръстите си върху тях.

Кой ли щеше да направи аутопсията както трябва тук? Та виж само петната по стените. Миризмата от каналите.

Тя свали още малко чаршафа и го отхвърли настрани, непохватно или нетърпеливо, не бе сигурна. Десният крак беше раздробен. Очевидно долната част бе откъсната и после прибрана във вълнения крачол. Дясната му ръка имаше само три пръста. Другите два бяха брутално отрязани. Нима някой колекционираше пръсти?

Чу се някакво стържене. Идваше младият китаец, полицаят. Краката му жвакаха противно в мръсотията по пода.

- Добре ли сте, докторе?

- Да - отвърна тя. - Почти приключвам. - Мина от другата страна на масата. Положи ръка на главата на Аарън, на врата му, и постоя така мълчалива, замислена, заслушана.

Беше убит от кола, жестоко, брутално. Ако бе страдал, то по нищо не личеше. Ако се бе борил за живота си, никога нямаше да разберат. Беатрис го бе видяла да се опитва да избегне колата, или поне така си мислеше. Мери Джейн каза, че той понечил да се отмести, но просто не могъл да избегне удара.

Накрая се отдръпна. Трябваше да си измие ръцете, но къде? Отиде до мивката и завъртя допотопното кранче. Водата се стече по пръстите и?. Спря водата и прибра ръце в джобовете на памучното си палто. Мина покрай полицая и се върна в малкото преддверие, където бяха отделенията с непотърсените трупове.

Майкъл я чакаше там с цигара в ръка и отворена яка. Изглеждаше съсипан от мъка и от усилията да успокоява другите.

- Искаш ли да го видиш? - попита тя. Гърлото още я болеше, но това нямаше значение. - Лицето му не е смазано. Не поглеждай надолу.

- Не, не искам - отвърна той. - Никога не съм преживявал подобно нещо. Щом казваш, че е мъртъв и някаква кола го е смазала, какво друго има да знам. Не искам да го виждам.

- Разбирам.

- Гади ми се от миризмата. На Мона също.

- Навремето бях свикнала с нея - каза Роуан.

Той се приближи до нея, хвана я за врата с голямата си загрубяла ръка и я целуна непохватно, съвсем различно от нежните извинителни целувки, с които я бе обсипвал през седмиците на мълчание. Целият потрепери и тя отвори устни, отвърна на целувката му и го прегърна, или поне се опита.

- Трябва да изляза оттук - каза той.

Тя се отдръпна на крачка и погледна към другата стая - към кървавата купчина. Полицаят бе завил отново трупа, вероятно от уважение, или пък съгласно процедурите.

Майкъл се взираше в хладилните отделения на отсрещната стена. Телата в тях излъчваха отвратителна миризма. Тя също погледна натам. Едното отделение бе частично отворено, вероятно защото не можеше да се затвори напълно. В него имаше две тела - една кестенява глава лежеше с лицето нагоре, а върху нея имаше нечий друг разлагащ се розов крак. По лицето имаше зелена плесен. Но не тя бе най-ужасното; най-ужасното беше, че два трупа бяха натъпкани в едно отделение. Непотърсени мъртъвци, притиснати интимно като любовници.

- Ох, не мога… - рече Майкъл.

- Знам, хайде - отвърна тя.

Когато се качиха в колата, Мона вече бе спряла да плаче. Седеше и се взираше през прозореца, потънала в мисли, без да чува и без да вижда нищо. От време на време се обръщаше и поглеждаше към Роуан. Тя срещаше погледа и? и чувстваше силата и топлината му. През тези три седмици бе слушала как това дете излива сърцето си - потоп от поезия, която често бе единственото, което достигаше до нея в полусънното и?, почти сомнамбулистично състояние. И Роуан бе обикнала Мона дълбоко.