Ан Райс - Талтош

- Може ли да видя отново малката червенокоса вещица? - попита Аш плахо.

- Не - отвърна Юри. - Не може.

Кръвта пулсираше в слепоочията му. Почувства влага по рамото си. Беше отворил раната. Имаше треска.

- Не, не може - повтори той, като се взираше в Аш.

Талтошът не каза нищо.

- Моля те, не настоявай - рече Юри. - Имам нужда от теб, имам нужда от помощта ти, но не ме моли да ти покажа лицето и?, не сега.

Двамата се гледаха известно време, преди Аш да кимне.

- Добре тогава - рече талтошът. - Разбира се, няма да настоявам. Но да обичаш толкова силно една вещица е опасна работа. Знаеш го, нали?

Юри не отговори. За миг осъзна всичко - че Аарън е мъртъв, че Мона може скоро да пострада, че почти всички, които някога е обичал. Могат да му бъдат отнети, почти всички. Че му е останала съвсем малко надежда за щастие или радост, че е така слаб и уморен, така наранен, че вече не може да мисли, че трябва да си легне в съседната стая, към която дори не бе поглеждал. Че трябва да легне в първото легло, което вижда, откакто куршумът го улучи и едва не го уби. Знаеше, че никога, никога няма да покаже снимката на Мона на това същество, което сега го гледа с измамна нежност и безкрайно търпение. Знаеше, че той самият може да падне в несвяст всеки момент.

- Ела, Юри - каза Самюъл с мрачна нежност и тръгна към него с обичайната си наперена походка. Посегна с дебелата си изкривена ръка към него. - Искам сега да си легнеш. Поспи. Ние ще бъдем тук, а когато се събудиш, ще те чака топла храна.

Юри се остави да го заведе до вратата. И все пак нещо го спря, нещо го накара да се противопостави на джуджето, което обаче бе силно като всеки голям мъж, когото Юри познаваше. Озърна се назад към високия до камината.

После влезе в спалнята, сам изненадан от себе си, и се свлече на леглото. Дребният мъж му свали обувките.

- Съжалявам - каза Юри.

- Не се тревожи - рече джуджето. - Да те завия ли?

- Не, тук е топло.

Чу вратата да се затваря, но не отвори очи. Вече се унасяше някъде надалече, далече от всичко, но на границата на съня, реалността го сграбчи отново и го събуди. Той видя Мона да седи на леглото си и да го вика при нея. Интимните косми между краката и? също бяха червени, но по-тъмни от косата и?.

Той отвори очи. За миг виждаше само тъмнина, тревожната липса на светлина. После постепенно осъзна, че Аш стои до него и го гледа. Изпита инстинктивен страх и отвращение, но продължи да лежи неподвижно, приковал поглед в дългото вълнено палто на талтоша.

- Няма да взема снимката, докато спиш - прошепна Аш. - Не се тревожи. Дойдох да ти кажа, че трябва да замина на север тази нощ и да посетя долината. Ще се върна утре и трябва да те намеря.

- Голям съм глупак, нали? - попита Юри. - Показах ти снимката и?. Голям съм глупак.

Все още се взираше във вълненото палто. После видя точно пред лицето си белите пръсти на Аш. Обърна се бавно и погледна нагоре, близостта на огромното лице на мъжа го ужаси, но отново не издаде и звук. Просто се взираше в очите, приковани в неговите с някак стъклено любопитство, после погледна похотливата уста.

- Мисля, че полудявам - каза Юри.

- Не, не полудяваш - отвърна Аш, - но наистина трябва да започнеш да действаш по-умно. Заспивай. Не се страхувай от мен. Ще бъдеш на сигурно място тук със Самюъл, докато се върна.

Четири

Моргата беше малка и мръсна. Състоеше се от няколко помещения с облицовани с бели плочки стени и под, ръждясали отточни тръби и разнебитени метални маси.

«Това е възможно само в Ню Орлиънс, помисли си тя. Само тук биха позволили на едно тринайсетгодишно дете да пристъпи до трупа, да го види и да се разплаче.»

- Излез навън, Мона - каза тя. - Остави ме да огледам Аарън.

Краката и? трепереха, а ръцете - още повече. Беше досущ като в стария виц: седиш си целият разтреперан и разкривен и някой те пита: «Какво работите?», а ти отговаряш: «Аз съм мо-мо-мо-зъчен хирург!».

Тя се опита да се успокои и вдигна кървавия чаршаф. Колата не бе премазала лицето; това бе Аарън.

Не беше тук мястото да му поднесе почитанията си, да си припомни невероятната му вежливост и напразните опити да и? помогне. Един образ обаче се разгоря достатъчно ярко, за да заличи мръсотията, вонята и ужасния вид на останките на някогашната достойна личност.

Аарън Лайтнър на погребението на майка и?; Аарън Лайтнър я хваща за ръката и и? помага да мине през тълпата от непознати роднини, за да се приближи до ковчега на майка си. Аарън знаеше, че тя иска да направи точно това - да погледне красиво гримираното и парфюмирано тяло на Деидре Мейфеър.