Ан Райс - Талтош

Наследница, онази, която щеше да роди дете и да получи завещанието. Дете с утроба и страст на жена. Дете, което бе държало Майкъл в прегръдките си и в своята жизненост и невинност изобщо не се бе уплашило за разбитото му сърце или че той може да умре в мига на върховната страст. Но той не бе умрял. Бе се отървал от инвалидността си и се бе подготвил за завръщането на жена си! А сега вината лежеше върху плещите на Мона, отровна вина, която тя трябваше да преглъща на огромни дози.

Никой не проговори, докато колата се движеше.

Роуан седна до Майкъл и се сви; бореше се със съня, с желанието да потъне обратно в потока от мисли, който я заливаше. Мисли, като онези, които я бяха заливали със седмици, мисли, през които думите и делата се разбиваха така бавно, че не достигаха до нея. Чуваше гласовете на другите като приглушени от водопад.

Знаеше какво трябва да стори. Това щеше да е още един ужасен удар за Майкъл.

Откриха къщата пълна с народ. Навсякъде имаше охрана. Това не бе изненада за никого. Пък и Роуан нямаше нужда от обяснения. Никой не знаеше кой е наел убиеца на Лайтнър.

Силия бе дошла и бе поела грижата за Беа, оставила я бе да се «наплаче» в стаята на Аарън на втория етаж. Райън Мейфеър беше на поста си, винаги готов за съда или църквата със своя костюм и вратовръзка, винаги наясно какво трябва да бъде направено.

Всички гледаха Роуан, разбира се. Беше виждала тези лица до леглото си. Беше ги виждала да минават пред нея по време на дългите часове в градината.

Чувстваше се неудобно в роклята, която Мона и? бе помогнала да избере, защото не помнеше да я е виждала преди. Но това нямаше чак такова значение. Беше адски гладна, а вече бяха подредили обичайния асортимент на масата в кухнята.

Майкъл напълни една чиния за нея, преди останалите да успеят да и? предложат. Тя седна начело на масата и започна да яде, гледаше ги как вървят насам-натам на малки групички. Изпи жадно чаша ледена вода. Явно искаха да я оставят сама, дали от уважение, или от безпомощност. Какво да и? кажат? Та нали повечето от тях знаеха съвсем малка част от случилото се. Никога нямаше да разберат нейното «отвличане», както го наричаха, пленничеството и? и мъките, които и? бяха причинени. Бяха добри хора. Искрено се тревожеха за нея, но сега не можеха да сторят нищо друго, освен да я оставят на мира.

Мона седеше до нея. Наведе се и я целуна по бузата, направи го много бавно, както винаги, за да може Роуан да я спре, ако пожелае. Но Роуан не го направи. Напротив, тя хвана Мона за китката, придърпа я към себе си и я целуна в отговор. Обожаваше детската и? кожа и за миг през ума и? прелетя мисълта как ли се е наслаждавал Майкъл на тази кожа.

- Ще се качвам да си лягам - каза Мона. - Ще бъда там, ако имаш нужда от мен.

- Имам нужда от теб - отвърна Роуан, но така тихо, че Майкъл вероятно не я чу. Той беше вдясно от нея и опустошаваше чиния с храна и кутийка студена бира.

- Да, добре - каза Мона. - Само ще легна, няма да спя. - На лицето и? бяха изписани ужас, умора, тъга и пак ужас.

- Сега имаме нужда една от друга - рече Роуан, но възможно най-тихо. Очите на детето бяха приковани в нея.

Мона кимна, после излезе, без дори да помаха на Майкъл за довиждане.

«Да, неудобството на вината», помисли си Роуан.

Внезапно някой в предната стая се засмя. Като че ли каквото и да ставаше, Мейфеър винаги се смееха. Когато тя умираше на горния етаж и Майкъл плачеше до леглото и?, в тази къща пак имаше хора, които се смееха. Спомняше си, че бе мислила за това - че чува плач и смях, приемаше ги някак отделно, без раздразнение, без да отвърне. Истината е, че смехът винаги звучи по-съвършено от риданието. Смехът се носи с някакъв яростен порив и притежава естествена мелодия. Риданието често е трудно, задавено, потиснато или пък примесено с унижение.

Майкъл приключи с печеното, ориза и соса. Допи си бирата. Някой веднага сложи друга до чинията му, той я взе и на мига я изпи до половината.

- Това добре ли е за сърцето ти? - прошепна тя, но той не отговори.

Тя погледна чинията си. Също бе изяла порцията си. Абсолютна лакомия. Ориз и сос. Нюорлиънска храна. Изведнъж и? хрумна да му каже, че за нея е било голямо удоволствие през тези няколко седмици той да и? носи храната. Но каква полза да му го казва?

Любовта му към нея бе също такова чудо като всичко останало, което и? се бе случило, като всичко, което се бе случвало на всеки в тази къща. Роуан имаше чувството, че е пуснала корени тук, че е свързана с това място както с никое друго, дори със «Сладката Кристин», докато смело минаваше през Голдън Гейт. Чувстваше някаква непоклатима увереност, че тук е нейният дом и че винаги ще бъде така. Сега, докато се взираше в чинията си, тя си спомни деня, в който с Майкъл обикаляха къщата, когато отвориха бюфета и откриха стария китайски порцелан и среброто.