Ан Райс - Талтош

И все пак всичко това можеше да изчезне, да бъде заличено от света, от горещия дъх на ада. Какво и? бе казала преди няколко часа нейната нова приятелка Мона Мейфеър? «Роуан, още нищо не е свършило.»

Не, не е свършило. А Аарън? Дали изобщо се бяха обадили в метрополията, за да съобщят на старите му приятели за случилото се, или щеше да бъде погребан тук от новите си приятели и новите си роднини?

Лампите над камината блеснаха ярко. Навън обаче още не бе мръкнало. През клоните на лавровишната се виждаше небето - приказно пурпурно. Стенописите озаряваха с успокояващите си багри сумрачната стая, а във величествените дъбове, които можеха да те успокоят така, както нито едно човешко същество, запяха цикади. Топлата пролет нахлу в стаята през отворените прозорци. Отворени бяха и прозорците на салона, вероятно и тези от другата страна - към неизползвания вече басейн, и онези към градината гробище, където лежеше тялото на единственото и? дете.

Майкъл изпи остатъка от втората си бира и смачка кутийката както винаги. После я постави внимателно на масата, сякаш масивната тежка мебел изискваше подобно уважение. Още не поглеждаше към Роуан. Взираше се навън към клоните на лавровишната, които брулеха колоните на портика и стъклата на горните прозорци. Може би гледаше пурпурното небе. Може би слушаше хора на скорците, които в този час се спускаха на големи ята, за да погълнат цикадите. Това бе танц на смъртта - цикадите се щураха от дърво на дърво, а птиците криволичеха из нощното небе. Танц на смъртта, в който един вид изяждаше друг.

- Да, всичко се свежда до това, скъпа моя - бе казала в деня на пробуждането си, нощницата и? бе покрита с кал, ръцете и? - също. Стоеше боса до току-що изкопания гроб. - Това е всичко, Емалет. Всичко е въпрос на оцеляване, дъще.

Част от нея искаше да се върне при гробовете в градината, при желязната масичка под дървото, при страховития танц на крилатите създания високо в небето, които караха ярката виолетова нощ да ехти от техните спорадични и красиви песни. Част от нея обаче не смееше да го стори. Ако отидеше там и седнеше до масата, може би щеше да отвори очи и да види, че нощта си е отишла, а после още една… И тогава сигурно щеше да трябва да се случи нещо толкова грозно и ужасно като смъртта на Аарън, за да я върне към действителността. Някой пак да и? каже: «Събуди се, те се нуждаят от теб. Ти знаеш какво трябва да се направи». Дали самият Аарън се бе появил за част от секундата, безплътен и благ, за да прошепне това в ухото и?? Не, не бе нищо толкова лично или пък така ясно.

Тя погледна към съпруга си. Той се бе отпуснал в стола, мачкаше безпомощната кутия от бира и я превръщаше в нещо кръгло и почти плоско. Очите му все още не се откъсваха от прозорците.

За нея той бе едновременно страховит и неописуемо привлекателен. А ужасната, срамна истина бе, че огорчението и страданията го бяха направили дори още по-привлекателен; бяха го патинирали великолепно. Вече не изглеждаше невинен, така несъответстващ на мъжа, който се криеше в него. Не, вътрешността се бе просмукала през хубавата кожа и го бе променила напълно. Беше придала някаква свирепост на лицето му, както и множество меки и вечно менящи се полусенки.

Печални цветове. Той веднъж и? бе споменал нещо за печалните цветове в онова блажено време в началото, преди да разберат, че детето им ще бъде чудовище. Беше и? казал, че когато във Викторианската епоха са боядисвали къщите, те са използвали «печални» цветове. По някакъв начин са потъмнявали цветовете; «печални» означаваше мрачни, приглушени, комплексни. Викторианските къщи из цяла Америка били боядисвани така. И това му харесваше - кафеникавочервеното, сиво-зеленото и металносивото. За пепелявия сумрак обаче трябваше да се измисли някакво друго име, за наситенозеления мрак също, за сенките, които витаеха около виолетовата къща с нейните ярки капаци на прозорците.

Сега тя си мислеше дали той е печален. Това ли се бе случило с него? Или пък трябва да се намери друга дума за този по-мрачен и все пак някак по-дързък поглед в очите му, за начина, по който лицето му се бе отпуснало леко, и все пак нито за момент не изглеждаше злобно или грозно.

Той я погледна и очите му я озариха със светлината си. Тъгата и усмивката се сляха.

Направи го отново, помисли си тя, когато той погледна встрани. Погледни ме пак така. Нека видя очите ти - големи, сини и зашеметяващи. Нима бе нормално да има такива очи?

Тя посегна към наболата му брада. Плъзна пръсти по врата му и докосна нежната черна коса и новите, по-груби сиви косми. После зарови ръка в къдриците му.