Ан Райс - Талтош

- Той иска да каже - обади се Самюъл рязко, но бавно, въпреки че бе доста раздразнен, - че ние не искаме Таламаска да бъде покварена. Не искаме нейната същност да бъде променена. Таламаска знае твърде много за нас, за да позволим подобно нещо. Те знаят много за много неща. За мен това не е толкова въпрос на лоялност, а на желание да бъдем оставени на мира.

- Аз обаче говоря точно за лоялност - рече Аш. - Говоря за любов и благодарност. Говоря за много неща.

- Да, вече го разбирам - каза Юри. Чувстваше се все по-уморен - естествен резултат от силните вълнения, неизбежното спасение - оловна, тежка умора, жажда за сън.

- Ако те знаят за мен - тихо рече Аш, - тогава тази малка група ще ме потърси, както е търсила и Лашър. - Направи лек успокоителен жест. - Хората са го правили и преди. Всяка огромна сбирка от знание е опасна. Защото всяко скрито знание може да бъде откраднато.

Юри бе започнал да плаче. Безмълвно. Сълзи така и не потекоха. Очите му обаче бяха пълни с тях. Взираше се в чашата с чай. Така и не бе отпил и чаят вече бе студен. Взе ленената салфетка, разгърна я и избърса очите си. Тя беше доста груба, но не му пукаше. Беше гладен, сладкишите на таблата изглеждаха апетитни, но не искаше да ги яде. Някак бе неуместно да яде след подобна новина.

Аш продължи:

- Не искам да бъда ангел-хранител на Таламаска. Никога не съм го искал. Но в миналото имаше моменти, когато орденът беше в опасност. Доколкото зависи от мен, никога не искам да го видя покварен или разрушен.

- Има много причини - обади се Самюъл - онази група изменници от ордена да търси Лашър. Помисли си що за трофей би бил той за тях. Вероятно са хора, които искат да заловят талтош по съвсем непонятна за нас причина. Не заради наука, магия или религия. Те не са дори изследователи. Просто може да искат да притежават това рядко и неописуемо същество; може да искат да го разгледат, да поговорят с него, да го изучат, да го разберат и да го накарат да се чифтосва под техния надзор, разбира се.

- Може да искат да го нарежат на парченца - рече Аш. - Може и да искат да го бодат с игли, за да видят дали ще вика.

- Да, в това има смисъл - каза Юри. - Някакъв външен заговор. Ренегати и аутсайдери. Но аз съм уморен. Искам да поспя в легло. Изобщо не зная защо ви наговорих толкова ужасни неща.

- А аз знам - каза джуджето. - Приятелят ти е мъртъв. А аз не бях там, за да го спася.

- Ти ли уби онзи, който се е опитал да те убие? - обърна се Аш към Юри.

Отговори Самюъл:

- Не, аз го убих. Не нарочно, наистина. Блъснах го от скалата, защото иначе щеше да стреля още веднъж по циганина. Трябва да призная, че не съм наясно защо го направих, та тогава с Юри не се познавахме. Просто видях човек да се цели в друг човек. Тялото на онзи е още в долината. Искаш ли да го намериш? Твърде възможно е малките хора да не са го преместили оттам.

- Да, възможно е - рече Аш.

Юри не каза нищо. Знаеше, че е трябвало да открие трупа на нападателя си. Трябваше да го огледа, да потърси документи, да установи самоличността му. Но тогава това просто не беше възможно, той бе ранен, а теренът бе ужасен. Тялото сигурно бе изгубено завинаги в пустошта на Донелайт, а малките хора нямаше да си направят труда да го погребат.

Малките хора.

Дори след като падна, той не откъсна очи от малките мъже в малката тревиста долчинка под него - те танцуваха като сбирщина уродливи съвременни румпелщилскиновци8. Последното, което видя, преди да загуби съзнание, бяха факлите им.

Щом отвори очи, видя Самюъл, своя спасител, с кобур и пистолет, с така мършаво и старо лице, че приличаше на плетеница от дървесни клони. Тогава си помисли, че джуджето ще го убие. Прииска му се да се обади на Аарън. Малките хора. Той ги беше видял…

- Да, групата е извън средите на Таламаска - каза Аш, откъсна го от нежеланото видение и го върна в салона. - Не е вътрешна работа.

«Талтош, помисли си Юри, аз виждам талтош. Стоя в стая с това същество, което е талтош.»

Ако честта на ордена не бе опетнена, ако болката в рамото не му напомняше всеки миг за насилието и предателството, объркало живота му, колко ли невероятно щеше да е това събитие - да види талтош. Но пък каква цена бе платил за това. Аарън му беше казал, че винаги има цена. А сега той вече никога, никога нямаше да може да разговаря за това с него.

Самюъл заговори малко кисело:

- Откъде знаеш, че не е вътрешна работа?

Сега изглеждаше съвсем различен от онази нощ, когато седеше до огъня, облечен с къс кожен елек и бричове и приличаше на крастава жаба, докато броеше патроните си и ги зареждаше в патрондаша, пиеше уиски и постоянно предлагаше от него на Юри. Юри никога не се бе напивал. Но все пак алкохолът помагаше, нали?