Ан Райс: Талтош

Къде са те? Ще посмея ли да се приближа още малко? Но щеше да е ужасно, ако го открият. Точно сега, когато вечерта се спускаше с виолетовите си одежди, а цветята искряха в лехите си. Сега, когато цикадите запяха отново.

Зад дантелените завеси светнаха лампи. И осветиха картините по стените. Щеше ли да може да се приближи към прозореца, под прикритието на мрака?

Стенописи на Ривърбенд. Тях ли му бе описал Майкъл? Може би се събираха за вечеря? Вървеше възможно най-тихо по тревата. Дали приличаше на крадец? Розовите храсти го скриваха от погледа на хората в къщата.

О, бяха много. Жени - млади и стари, и мъже в костюми. Гласовете им се издигаха развълнувано. Не, не за това мечтаех. Не на това се надявах.

Обърна се към портала. Не, не можеше да си тръгне просто така. Искаше поне да зърне своите вещици.

И тогава се появи Майкъл. Като отговор на молитвата му. Жестикулираше, като че бе леко ядосан на останалите, които също сочеха с пръсти и говореха. А после всички седнаха, като по команда, и слугите влязоха в трапезарията. Долови аромата на супа, на месо. Чужда храна.

О, ето я и неговата Роуан - влизаше в стаята. Погледна към събралите се и като че настояваше за нещо, спореше с тях, а после покани мъжете отново да заемат местата си. Една бяла салфетка падна на пода. Стенописите сияеха със съвършените си летни небеса. Само да можеше да се приближи още малко.

Но той я виждаше добре, него също. Чуваше звъна на лъжиците. Миризма на месо, миризма на хора, миризма на…

Не, не можеше да бъде! Но миризмата бе така остра, така стара и така властна, че го завладя напълно и той за миг изгуби представа за времето. Миризма на женска!

И точно когато отново си каза, че не може да бъде, когато се оглеждаше за малката червенокоса вещица, в стаята влезе талтошът.

Той затвори очи и се заслуша в сърцето си. Вдишваше миризмата и?, сякаш тя се излъчваше от тухлените стени, от миниатюрните пролуки в стъклото, от Бог знае къде. Връхлиташе го, за да събуди органа между краката му, да го накара да пристъпи назад, останал без дъх, обзет от желанието да избяга, но неспособен да помръдне.

Женска. Талтош. Тук. Червената и? коса пламтеше под светлината на полилея, ръцете и? полетяха напред, когато тя заговори бързо и тревожно. Чуваха се само най-високите тонове на гласа и?. Господи, лицето и?, лицето и? бе на новородено. Ръцете и? бяха така крехки в изисканата рокля. И нейният орган, под дрехите, също пулсираше от миризмата - като цвете, което се разтваря в тъмното. Ароматът и? проникна в мозъка му.

Господи боже, и те бяха скрили това от него! Роуан! Майкъл!

Тя е там и те не са ми казали и никога нямаше да ми кажат.

Неговите приятели, неговите вещици!

Потръпна от студ, влуден от миризмата, и като замаян се взря в тях през прозореца. Човеци, да, не бяха свои, бяха го изолирали. А красивата принцеса стоеше сред тях и плачеше, говореше и плачеше. О, великолепно, красиво създание.

Той излезе от храстите почти без да съзнава какво прави. Застана зад една тънка дървена колона и вече можеше да чува умолителните и? викове:

- Тази миризма се усеща и от куклата! Аз махнах опаковката, но я усетих по куклата. Усещам я в къщата! - виеше тя.

О, новородено дете.

А кои бяха тези августейши старейшини, които нямаше да и? отвърнат? Майкъл направи знак да запазят спокойствие. Роуан наведе глава. Един от другите мъже се изправи.

- Ще счупя куклата, ако не ми кажете! - запищя тя.

- Не, няма да я счупиш - извика Роуан и се втурна към момичето. - Няма, няма да я счупиш. Майкъл, вземи куклата, спри я!

- Мориган, Мориган…

Тя продължаваше да плаче, а миризмата ставаше все по-силна.

Обичам ви, помисли си Аш, и дори за миг си помислих, че ще бъда един от вас.

Разплака се, мъката беше силна. Самюъл се оказа прав. А там, зад тези тънки стъкла…

- Какво да правя - да плача ли, или да си тръгна? - прошепна той. - Или да счупя стъклото? Дали да се изправя срещу вас, срещу лъжливото ви мълчание. Защото не ми казахте! Не ми казахте! Не ми казахте! За бога, плачем като деца!

И той зарида като нея. Нима не разбират? Тя бе доловила миризмата му от подаръците, които бе изпратил. Господи, каква агония бе това за нея, за новородената!

Тя вдигна глава. Мъжете, които се бяха събрали около нея, не можеха да я накарат да седне. Какво бе видяла? Защо се обърна към прозореца? Не можеше да го види заради светлината в стаята.

Той отстъпи назад в тревата. Миризмата, да, долови миризмата, скъпа моя, моя мила новородена любима. Затвори очи и се запрепъва назад.