Ан Райс: Талтош

- Обичам те - прошепна тя. Като молитва от дълбините на съня - вероятно по-успокояваща от неговата.

Трийсет и четири

Чистата монотонност на снега, на безкрайните срещи, телефонните разговори и факсовете със статистика и отчети, на бизнеса, който той сам бе създал в стремежа си към натрупване на печалба и осъществяване на мечтите.

Към обед той отпусна глава на бюрото. Бяха минали цели пет дни, откакто Майкъл и Роуан си отидоха у дома и не му се бяха обадили, нито пък бяха оставили бележка. Сега той се чудеше дали неговите подаръци не са ги натъжили някак или пък не са се оказали неуместни, или пък се опитваха да го заличат от света, така както той се опитваше да изличи спомена за Теса, за мъртвия Гордън на пода, за Юри, който се препъва из стаята и кърши ръце, за студената зима в долината и подигравките на Ейкън Дръм.

Какво търсим? От какво се нуждаем? Как да разберем какво ще ни направи щастливи? Беше много лесно да вдигне телефона и да се обади на Роуан или Майкъл, и да ги попита дали са добре, дали са си отпочинали от пътуването.

Ами ако му отвърнат рязко и с неприязън, а той остане със слушалката в ръка, след като линията замлъкне след небрежното сбогуване? Не, това ще е по-лошо от нищо.

Не това искаше.

Искаше да иде там. Да ги види. Без да вдига глава от бюрото, той натисна бутона - да приготвят самолета. Ще отлети от този студен град към изгубената земя на любовта. Само да ги види, да види къщата им с топлите и? светлини, да погледне през прозорците, които така хубаво му описаха, и да си иде безмълвно, без да чака да го забележат. Просто ще ги погледне.

Това ще му донесе успокоение.

Навремето всички къщи бяха малки, със спуснати капаци, без прозорци, укрепени. Нямаше как да видиш обитателите им. Но сега беше различно. Можеш да зърнеш живота в тях, сякаш гледаш картина. Прозрачното стъкло бе достатъчно да отдели човек от света, да отдели тайната почва на нечия любов. Но боговете бяха милостиви и ти можеш да надникнеш вътре. Можеш да видиш онези, които ти липсват.

Това щеше да е достатъчно. Ще го направи. И те няма да узнаят. Няма да ги изплаши.

Колата беше готова. Ремик бе изпратил чантите долу.

- Сигурно ще е хубаво да идете на юг, сър - каза той.

- Да, към лятната страна - отвърна Аш.

- Точно това означава Съмърсет в Англия, сър.

- Да, зная. Ще се върна скоро. Поддържай стаите топли. Обади ми се веднага, ако… Е, ако изникне нещо.

Здрачът бе оживен от звуци, градът бе така силно залесен, че нощните птици пееха вечерните си песни. Той слезе от колата на няколко пресечки от къщата. Знаеше пътя. Беше го видял на картата и сега вървеше покрай оградите от ковано желязо и обсипаните с розови цветове пълзящи растения по тях. Прозорците вече светеха, въпреки че небето все още сияеше и разливаше топлина.

Слушаше песните на цикадите, а скорците се спускаха надолу, като за устремна целувка, а всъщност искаха да се нахранят.

Закрачи по-бързо, като се чудеше на неравностите по тротоара, на изскочилите от местата си плочи, на покритите с мъх тухли. Тук имаше толкова много красиви неща, които да докоснеш, да видиш. Най-сетне стигна до ъгъла, където бе тяхната къща.

Ето я и нея - къщата, в която се бе родил талтош. Величествена, с красива замазка, имитираща камък. Комините се издигаха високо към облаците.

Сърцето му биеше много бързо. Неговите вещици.

Нямаше да ги безпокои. Нито да ги умолява. Само ще ги види. Простете ми, че вървя покрай вашата ограда, под надвисналите клони на цъфналите дървета. Простете ми, че ще прескоча оградата и ще се спусна във влажните храсти.

Нямаше никаква охрана. Означава ли това, че са повярвали, че никога няма да дойда, да се прокрадна нечакан, неканен? Не, не дойдох да се прокрадна. Дойдох за нещо съвсем невинно. Само да ги зърна отдалече. Не отнемаме нищо на онези, които наблюдаваме.

Внимавай. Придържай се към храстите и към дългите искрящи листа, които се полюшват на вятъра. О, небето е с цвета на небето в Англия, така близко, така ярко!

А това, това е миртата, под която е стоял Лашър и е плашил малкото момче. Приканвал е Майкъл да се приближи към портата. Майкъл, вещерското дете, което духът е забелязал, материализирайки се в истинския свят от селенията на магията.

Прокара пръсти по кората на дървото. Тревата бе мека под краката му. Носеше се аромат на цветя и зеленина, на живи създания, на дишаща почва. Райско място.

Обърна се бавно и се вгледа в къщата. Към верандите с железни парапети, които се издигаха една над друга. Там горе, където лозите посягаха с безпомощните си ластари в празното пространство, сигурно е стаята на Жулиен. А там, отвъд мрежата, беше салонът.