Ан Райс - Талтош

Всички гледаха към очарователното червенокосо създание, което внезапно отпусна глава на облегалката на стола и се обгърна с ръце. Гърдите и? надигаха тясната дантелена блуза, талията и? бе така тънка, че му се прииска да я докосне.

- Аз съм твоя дъщеря, Майкъл.

- Кажи ми и нещо друго, Мориган. Кажи ми какво е бъдещето. Кажи ми какво искаш от нас и какво да очакваме от теб.

- О, много се радвам да чуя тези думи. Чухте ли това? - Тя огледа останалите, а после спря поглед на Роуан. - Защото аз им казах, че така е писано да стане. Аз трябва да предскажа. Трябва да говоря. Трябва да обявя нещо.

- Тогава започвай, скъпа моя - каза той. И изведнъж вече не му се струваше така чудовищна; виждаше я просто като живо, човешко същество, крехко и нежно, като останалите жени в стаята, дори като самия него, който би могъл да ги задуши с голи ръце. Дори Роуан, която можеше да убие всеки човек само с мисълта си. Но не и това създание.

- Аз искам учители - обяви Мориган, - но не в училище; искам наставници, заедно с мама и Мери Джейн, искам да се образовам, да науча всичко на този свят, искам усамотение и защита, и уверението, че няма да бъда прогонена, че съм една от вас и някой ден… - И внезапно замълча. - Някой ден ще бъда наследница, както мама иска, и след мен, друга от нейния род, която вероятно ще е човек… ако вие… ако онзи мъж… ако миризмата…

- Престани с това, Мориган - обади се Мери Джейн.

- Не, нека говори - намеси се малката майка.

- Искам онова, което би поискало всяко специално дете с изключителна интелигентност и ненаситни желания, но разумно и любящо дете, да, дете, което може да бъде обичано, обучавано и контролирано.

- Значи това искаш? - попита Майкъл. - Искаш родители.

- Да, искам възрастни родители, които да ми разказват приказки, както е било навремето.

- Да - рече твърдо Роуан. - И тогава ще приемеш нашата защита, което означава и нашия авторитет и нашите напътствия, ще станеш нашето новородено дете.

- Да.

- А ние ще се грижим за теб.

- Да! - Тя се изправи леко на стола, но после спря и се облегна на голямото бюро. Ръцете и? приличаха на дълги, крехки кости, създадени да поддържат крила. - Да, аз съм Мейфеър. Кажете го. Аз съм една от вас. И един ден вероятно ще зачена от човек и ще се родят други като мен, от вещерската кръв, така както се родих аз. Аз имам право да съществувам, да бъда щастлива, да се уча, да се развивам… Господи, още носите онази миризма. Не мога да и? устоя. Трябва да ми кажете истината.

- И какво ще стане тогава? - попита Роуан. - Ако ти кажем, че трябва да останеш тук, че си твърде млада и невинна, за да се срещнеш с този мъж, че ние ще решим кога можете да се видите…

- Ами ако ти обещаем - обади се Майкъл, - че ще му кажем за теб? И ще ти кажем къде е той, но само ако обещаеш…

- Заклевам се - изкрещя тя. - Заклевам се в каквото пожелаете.

- Нима желанието ти е толкова силно? - прошепна Мона.

- Мамо, те ме плашат.

- Ти ги държиш в ръцете си - каза Мона, свита в коженото кресло. Бузите и? бяха хлътнали, а кожата - съвсем бледа. - Те не биха наранили създание, което говори така добре. Ти си не по-малко човек от тях, нима не разбираш? Те го разбират. Престани с това. Продължавай.

- Дайте ми място в живота си - каза Мориган, а очите и? се разшириха и като че пламнаха от сълзи. - Позволете ми да бъда каквато съм. Позволете ми да зачена, ако реша. Нека бъда една от вас.

- Не можеш да идеш при него. Не можеш да бъдеш с него - каза Роуан. - Поне не още, не и преди да си способна да вземеш подобно решение.

- Мориган, престани с това - обади се Мона.

- Трябва да се успокоиш - каза Мери Джейн, приближи се предпазливо към бюрото и сложи ръце на рамената на Мориган.

- Кажи им за спомените - каза Мона. - Как ги записахме. И за онова, което виждаш.

Опитваше се да върне Мориган към разговора, да предотврати сълзите и виковете.

- Искам да ида в Донелайт, да видя равнината - каза Мориган с треперещ глас.

- Помниш ли ги?

- Да, помня как се събирахме в кръгове. Помня. Помня. Посягах към ръцете им. Помогнете ми! - извиси тя глас отново, но после запуши уста с ръка и се разрида безмълвно.

Майкъл се изправи, отиде при нея и внимателно отстрани Мери Джейн от пътя си.

- Имаш обичта ми - каза той в ухото и?. - Чуваш ли? Имаш я. Имаш обичта ми и всички права, които вървят с нея.

- О, благодаря ти, Господи. - Тя се облегна на него, както Роуан правеше понякога, и заплака.

Той я погали по меката коса, по-мека и по-копринена от косата на Мона. За миг си спомни как се любиха на дивана, на пода в библиотеката. А сега това, това непредсказуемо създание.