Ан Райс - Талтош

- Роуан - каза той. - Ами ако това е триумфът на Лашър? Ами ако това е бил неговият план през цялото време?

- Как би могъл да знае това? - прошепна тя. Пръстите и? полетяха към устните - сигурен знак, че изпитва душевна болка и се мъчи някак да я прогони. - Не мога да убия отново! - каза тя така тихо, че прозвуча като въздишка.

- Не, не… Не искам да кажа това. Аз също не мога да го направя! Аз…

- Знам, не ти уби Емалет. Аз го направих.

- Не трябва да мислим за това сега. Трябва да решим можем ли да се справим с това сами? Ще опитаме ли? Да свикаме ли и останалите?

- Сякаш тя е някакъв натрапник, проникнал в организъм - промърмори Роуан с разширени очи. - И останалите клетки я обграждат, за да я запечатат.

- Не могат да го направят, без да я наранят. - Беше толкова уморен, почти му прималяваше. За миг му се стори, че ще повърне. Но не можеше да я изостави сега, отказваше да се превърне в срамно безполезен. - Роуан, първо семейството, да съберем семейството.

- И да ги изплашим. Не, не и Пиърс, Райън, Беа и Лоурън…

- Не можем сами, Роуан. Не можем да вземем правилното решение сами. А и момичетата, те са напълно погълнати от това, те вървят по мрачните пътеки на магията и трансформацията. Мориган им принадлежи.

- Знам - въздъхна Роуан. - Така, както той ми принадлежеше навремето, духът, който дойде при мен с лъжите си. О, по някакъв страхлив, ужасен начин ми се иска да…

- Какво?

Тя поклати глава.

В коридора се чу шум. Вратата се открехна леко, после се затвори. Зад нея стоеше Мона, личеше, че е плакала, изглеждаше измъчена.

- Няма да я нараните.

- Не - отвърна той. - Кога се случи?

- Само преди няколко дни. Вижте, трябва да дойдете. Трябва да поговорим. Тя не може да избяга. Не би могла да оцелее сам-сама. Мисли си, че може, но не може. Не ви моля да и? казвате дали наистина има мъжки, само елате и приемете моето дете, изслушайте го.

- Ще дойдем - каза Роуан.

Мона кимна.

- Но ти не си добре, трябва да си почиваш - настоя Роуан.

- От раждането е, но аз съм добре. Тя постоянно иска мляко.

- Значи няма да избяга - отбеляза Роуан.

- Вероятно не - отвърна Мона. - Но нима не разбирате?

- Че я обичаш? Да, разбираме - каза Роуан.

Мона бавно кимна и продължи:

- Елате долу. След час. Мисля, че дотогава ще се е успокоила. Купихме и? много красиви дрехи. Тя ги харесва. Настоя и ние да си облечем такива. Може би ще и? среша косата и ще и? сложа панделка като моята. Тя е много умна. Много е умна и вижда…

- Какво вижда?

Мона се поколеба. А после отговори несигурно:

- Вижда в бъдещето.

Вратата се затвори.

Майкъл осъзна, че се е втренчил в бледия правоъгълник на прозореца. Светлината бързо изтляваше, пролетният сумрак падаше бързо. Цикадите започнаха песните си. Дали и тя чува това? Дали я успокояват? Къде ли е сега това създание, неговата дъщеря?

Посегна към лампата.

- Не, недей - спря го Роуан. Тя сега бе само силует - слабо сияние очертаваше профила и?. Стаята изведнъж му се стори огромна в сумрака. - Искам да помисля. Искам да помисля на глас в мрака.

- Добре, разбирам.

Тя се обърна и много бавно, с премерени движения натрупа възглавници зад него, за да може да се облегне. Той се мразеше, че тя трябва да върши това. Отпусна се назад и си пое дълбоко дъх. Прозорецът беше сияйно бял. А после дърветата разлюляха клони, сякаш мракът отвън се опитваше да надникне в стаята. Сякаш дърветата ги слушаха.

Роуан заговори:

- Мислех си, че всъщност всички сме в подобна опасност; всяко дете може да бъде чудовище, носител на смърт. Какво би сторил, ако някъде има бебе, малко розово създание, каквото и трябва да бъде, и някоя вещица дойде, сложи ръце на него и каже: «Ще порасне голямо, ще разпали война, ще направи бомби, ще донесе смърт за хиляди, за милиони». Би ли го преглътнал? Искам да кажа - би ли повярвал наистина? Или ще кажеш: «Не, не може да бъде»?

- Аз мисля, мисля за онова, което би имало смисъл да сторим. За това, че тя е новородена, че трябва да слуша, че всички около нея трябва да бъдат нейни учители, и с годините, когато порасне, тогава…

- Ами ако Аш умре, без дори да разбере за нея? - попита Роуан. - Помниш ли какво каза? Какво беше, Майкъл? «Танцът, кръгът, песента…» Или ти вярваш в предсказанието от пещерата? Ако вярваш в него, аз самата не знам дали вярвам, но ако ти вярваш, какво тогава? Ще прекараме целия си живот в усилия да ги държим разделени ли?

В стаята вече бе съвсем тъмно. Само по тавана падаха бледи и колебливи ивици светлина. Мебелите, камината, самите стени бяха изчезнали. А дърветата отвън все още се виждаха съвсем ясно - цвета им, детайлите - защото уличните лампи ги осветяваха.