Ан Райс - Талтош

Най-сетне тя се изплъзна от него и стъпи на пода. Леко смръщи чело.

- О, не, нищо ми няма - каза тя. - Само дето спомените умират трудно, нали знаеш. Но ще си мисля за Аш, а за него е по-приятно да мислиш, отколкото за всички печални неща.

Той искаше да и? отвърне нещо, да и? каже за своята любов към Аш и още нещо - още нещо, което почти го измъчваше. Но най-добре да остави това сега, така биха го посъветвали и другите, ако можеше да ги попита. Но не можеше. Взря се в очите и?, като отвори своите широко, вероятно толкова широко, че изглеждаше гневен, без да е имал това намерение.

- Роуан, любов моя - каза той. - Знам, че можеше да останеш с него. Знам, че направи избор.

- Ти си моят мъж - каза тя с лека въздишка, - моят мъж, Майкъл.

Би било прекрасно да я пренесе по стълбите, но нямаше да може - не и по всичките двайсет и девет стъпала. А къде ли бяха младите дами и бабата, възкръснала от мъртвите? Не, не може да се крият точно сега, освен ако по силата на лош късмет цялото племе не е излязло на ранна вечеря.

Затвори очи и я целуна отново. Никой не можеше да го спре да я целуне поне десетина пъти. Когато отново погледна нагоре, видя червенокоса красавица в края на коридора. Всъщност бяха две, едната много, много висока. Там бе и дяволитата Мери Джейн. Русата и? коса бе вързана чак на темето и?. Три от най-прекрасните шии във вселената. Млади момичета, подобни на лебеди. Но коя бе тази невероятно висока хубавица. И, господи, защо прилича досущ на Мона?!

Роуан се обърна и се втренчи в тях.

Трите грации. Стояха до вратата на трапезарията. Лицето на Мона като че се бе размножило в два екземпляра. Това не бе прилика, а удвояване. И защо стояха така неподвижни - и трите в памучни рокли? Стояха и се взираха като нарисувани!

Той чу как Роуан ахна. Мона се затича към тях по полирания под.

- Не, не можете да и? сторите нищо. Не можете. Трябва да ме изслушате.

- Господи! - прошепна Роуан и се облегна на него, цялата трепереше.

- Тя е мое дете - каза Мона. - Мое дете и на Майкъл, няма да я нараните.

И тогава го порази, както често се случва, в зашеметяваща последователност от прозрения, които го оставиха напълно без дъх. Тази млада жена бе тяхното бебе. Тя бе продукт на гигантската двойна спирала. Тя беше талтош, както и Аш беше талтош, както и онези двамата под дървото. Роуан бе на път да припадне, вече се свличаше, а болката в гърдите му беше ужасна.

Той се хвана за подпората на стълбището.

- Кажете ми, че няма да я нараните!

- Да я нараним ли? Как бих могъл? - прошепна Майкъл.

И тогава Роуан се разплака, задавено и безнадеждно, притиснала ръце към лицето си.

- Господи!

Високото момиче направи една несигурна стъпка напред, после друга. А сетне прозвуча гласът и?, детски, беззащитен глас, който той вече бе чувал, преди да прогърми изстрелът. Чувстваше се замаян. Слънцето залезе като по команда и в къщата се върна присъщият и? сумрак.

- Майкъл, седни, седни на стъпалото - каза Мона.

- Господи, стана му лошо! - каза Мери Джейн.

А Роуан се хвърли веднага към него и докосна шията му с дългите си влажни пръсти. Високото момиче каза:

- Е, аз знам, че това е страшен шок за вас. Мама и Мери Джейн от дни се притесняват за това, но аз самата съм облекчена, че най-сетне ви видях и така най-сетне ще се стигне до решението дали мога да остана под този покрив, както се казва, като ваше дете, а също и като дете на Мона. Както можете да видите, тя сложи смарагда на шията ми, но аз ще очаквам вашето решение.

Роуан бе останала без думи. Той също. Та това бе гласът на Мона, въпреки че звучеше някак по-зряло и не така звънливо. Сякаш тя вече бе получила полагащото и? се огорчение от света.

Майкъл вдигна очи към нея. Водопад от яркочервени коси, женски гърди и дълги изваяни крака. А очите и?, очите и? бяха като зелен огън.

- Татко - прошепна тя и падна на колене. Дългите и? пръсти политнаха да докоснат лицето му.

Той затвори очи.

- Роуан - каза тя. - Обичай ме, моля те, а може би после и той ще ме обикне. - Роуан плачеше, притиснала ръце към гърлото си. Майкъл чуваше как сърцето му бие в ушите му - все по-бързо и по-бързо.

- Казвам се Мориган - продължи момичето.

- Тя е мое дете - настоя Мона. - Мое и на Майкъл.

- Мисля, че е време да ме изслушате - каза Мориган. - За да сваля бремето на решението от плещите ви.

- Скъпа, почакай малко - каза той. Примигна бавно, за да се опита да избистри погледа си.

Но нещо бе притеснило тази висока нимфа. Нещо я накара да отдръпне ръце и да помирише ръцете си. Стрелна поглед към Роуан и после към него. Стана, хукна към Роуан, преди тя да може да се отдръпне, и започна да души бузите и?. После се отдръпна и попита: