Ан Райс - Талтош

Дали Брю ще види това от полицата на камината?

«Защото имаше нещо в начина, по който я прегръщаше.» Това щеше да напише на Роуан. И там щеше да е синеоката кукла, която ще се взира в нея сред диплите на плата в кутията. Той трябва да е в тон със синьото на очите и?. Да не забрави да им поръча.

А Роуан и Майкъл щяха да решат дали да задържат тези скъпоценни подаръци до себе си, както той бе сторил век след век, като идоли, на които се молеше. Или щяха да ги дадат на бебето на Мона. Може би големите сини очи на куклата щяха да се взират в малкото дете. Дали щяха да съзрат в тях вещерската кръв, както той би я видял, ако посмееше да иде там след раждането на бебето. Дали ще посмее поне да ги зърне всичките - семейството с вещерска кръв - от прословутата градина, където навремето се бе разхождал Лашър, а сега останките му гниеха в земята. От градината, която може би криеше друг призрак, който се взира през малко, незабелязано зимно прозорче.

Трийсет и три

Пиърс ги взе от летището. Беше твърде добре възпитан, за да се поинтересува кой е собственикът на самолета или пък къде са били. А освен това изгаряше от нетърпение да ги заведе на терена за новия медицински център.

«Толкова е топло, че чак е задушно», помисли си Майкъл. Моят любим град. Беше много щастлив, че се завръща, и все пак някак странно несигурен във всичко - дали тревата ще продължи да расте, дали Роуан отново ще се отпусне топла и доверчива в ръцете му, дали той самият ще успее да остане надалече от високия мъж в Ню Йорк, с когото го свързваше най-необикновеното приятелство.

А миналото; миналото вече не беше забавно и никога нямаше да бъде. То вече бе просто наследено бреме - бреме от проклятия и тайни.

Откъсни поглед от мъртвите; забрави за стареца, който се свлече на пода, за Аарън, къде ли бе той сега? Дали духът му се е издигнал към светлината, дали вече всичко бе простено, чисто? Прошката бе такъв дар за нас.

Стигнаха до ръба на огромен правоъгълен изкоп. На табелата пишеше «Медицински център Мейфеър» и няколко имена и дати. А отдолу още нещо, но изписано с твърде ситен шрифт и той не можеше да го разчете. Изведнъж се зачуди дали очите му ще си останат така сини, когато вече нямаше да вижда. Дали щеше да се случи такова нещо? Дали той щеше още да се ползва със старата слава, дори и когато нямаше да може да вижда погледите на момичетата, които се обръщат след него, или как изражението на Роуан се променя и крайчетата на устните и? се извиват нагоре.

Опита се да се концентрира върху строежа. Той вървеше с удивителни темпове - стотици мъже работеха на четирите терена, началото на проекта за медицинския център наистина бе дадено. Нима в очите на Роуан имаше сълзи?

Да, елегантната дама с красив костюм тихо плачеше. Той се приближи до нея, защо винаги трябваше да спазват дистанция, по дяволите, майната му на приличието. Той я прегърна силно и откри с устни най-нежното местенце на врата и?. Целуна я, докато не усети, че тя се разшава и се наведе леко. Сладка тръпка пробяга по ръцете и?, когато тя докосна главата му и каза: «Добре, продължавайте. Изобщо не очаквах подобно нещо». Обърна очи към Пиърс, срамежливия Пиърс, който се бе изчервил от тези комплименти.

- Това е мечтата, която ти ни даде, Роуан. Сега тя е и наша мечта, а нали всички наши мечти се сбъдват, защото ти си отново сред нас - ще се сбъдне и тази.

- Е, това си беше адвокатска реч, с жар и точно на място - каза Майкъл. Нима ревнуваше от това дете? Жените често оглупяваха, когато видеха Пиърс Мейфеър. Само Мона не можеше да разбере, че той е човекът за нея. Особено сега, след смъртта на Джифорд, когато той се бе отказал от братовчедка си Кланси. Все по-често сядаше близо до Мона и се взираше в нея. Да, може би започваше да проявява интерес…

Майкъл посегна към бузата на Роуан.

- Целуни ме.

- Неприлично е пред хората - измърка тя - и ти го знаеш. Работниците ни гледат.

- Надявам се - каза той.

- Да си вървим - прошепна тя.

- Пиърс, как е Мона, има ли нещо ново? - попита Майкъл, докато се качваха в колата. Беше забравил какво е да се возиш в нормален автомобил, да живееш в нормална къща и да имаш нормални сънища. Гласът на Аш звучеше дори в съня му. Чуваше мелодичния му шепот дори сега. Дали някога щяха да го видят отново? Или той щеше да изчезне зад бронзовите си врати, ще ги забрави, погълнат от своята компания, от милиардите си, и ще си спомня за тях случайно, въпреки че те можеха да му се обадят, да идат до Ню Йорк, да натиснат звънеца на вратата му в късна доба. «Нуждая се от теб.»