Ан Райс - Талтош

- А, да, Мона - отвърна Пиърс. - Е, тя се държи доста странно. Когато татко говори с нея, е звучала като надрусана. Но е добре. Мотае се насам-натам с Мери Джейн. А вчера една бригада започна работа по възстановяването на Фонтевро.

- О, много се радвам да го чуя - каза Майкъл. - Значи ще спасят това място.

- Е, налага се, тъй като Мери Джейн и баба и? Доли Джейн не искат да се изнесат оттам. О, мисля, че и Доли Джейн е с тях. Сега тя изглежда като сбръчкана ябълка, но казват, че е доста енергична.

- Радвам се, че и тя е там - каза той. - Обичам старите хора. - Роуан се засмя тихо и отпусна глава на рамото му. - Може да помолим леля Вив да дойде при нас - рече той. - А как е Беа? Какво става с нея?

- Ами - започна Пиърс, като килна леко глава, - Древната Евелин направи чудеса с нея, след като се върна от болницата. Познай кой търчи всеки ден до Амелия стрийт да се грижи за нея, да я храни с рохки яйца, да я развлича и да я прегръща? Татко казва, че това е прекрасен антидот за мъката. Чудя се дали и духът на мама не е там.

- Е, значи всички новини са добри - каза Роуан с изнурена усмивка. Гласът и? бе дълбок, както винаги. - Сега момичетата ще бъдат с нас в къщата, тишината ще си отиде и призраците ще трябва да се оттеглят в стените.

- Нима мислите, че още са там? - попита Пиърс невинно.

Бог да благослови Мейфеър, които никога нищо не видяха и така и не повярваха.

- Не, синко - каза Майкъл. - Това е просто една голяма красива къща, която очаква нас… и идните поколения.

- Чака неродените Мейфеър - прошепна Роуан. Завиха по Сейнт Чарлз авеню - огромен коридор от ослепително зелени дъбове и слънчева сладост. Тук колите се движеха бавно покрай прекрасните къщи. Моят град, домът ми, вече всичко е наред, държа ръката на Роуан.

- А, виж, ето я Амелия стрийт - каза той.

Колко елегантна изглеждаше къщата - малко в стил Сан Франциско. Прясно боядисана в прасковено с бели кантове и зелени капаци. Плевелите бяха изчезнали. Почти му се прииска да спрат, за да види Евелин и Беа, но знаеше, че трябва да види първо Мона, да види това дете и майка едновременно. А и трябваше да бъде с жена си, да поговорят тихо в спалнята на горния етаж за всичко случило се, за онова, което бяха чули, за странните неща, които бяха видели и може би никога нямаше да споделят с друг… освен с Мона.

А утре той щеше да отиде до гробницата, където бе погребан Аарън. Щеше да направи ирландския номер и да поговори с него, на глас, сякаш очаква отговор. Ако някой не хареса това, можеше да се разкара! Всички от семейството му правеха така. Баща му отиваше в гробището «Свети Йосиф» и говореше с баба му и дядо му. А чичо му Шеймъс, когато беше много болен, каза на жена си: «Ти пак ще можеш да ми говориш, когато си ида. Само дето аз няма да мога да ти отвръщам».

Светлината отново се промени, притъмня. Дърветата се нижеха безкрайно, закриваха небето и го накъсваха на парченца. Гардън Дистрикт. Първа улица. И чудо на чудесата - къщата на ъгъла с Честнът, сред банановите дръвчета и папратите, сред цъфнали азалии. Тя ги очакваше.

- Пиърс, трябва да влезеш.

- Не, чакат ме в центъра. Вие си починете. Обадете ни се, ако ви потрябваме. - Той вече се измъкваше навън, за да подаде кавалерски ръка на Роуан.

После отключи портата и им помаха за довиждане.

Един униформен охранител вървеше покрай оградата и се скри зад къщата.

Тишината бе прекрасна. Колата се плъзна безшумно по килима от светлини и сенки. Умиращият следобед гореше топъл и спокоен. Миризмата на сладките маслини изпълваше цялата градина. А вечерта щяха да усетят и жасмина.

Аш им бе казал, че ароматът отключва спомените и те пренася в забравени светове. И беше прав. Какво би станало, ако човек е лишен от всички аромати, от които има нужда, както от въздуха?

Майкъл отвори входната врата пред жена си и в този миг почувства внезапен импулс да я пренесе на ръце през прага. По дяволите, защо не!

Тя изпищя леко от удоволствие и се вкопчи във врата му.

Най-важното при такива жестове е да не поставиш дамата в неудобно положение.

- Ето, скъпа моя, вече сме у дома - изръмжа той до нежната и? шия. После пак притисна главата и? назад и я целуна под брадичката. - А тук ароматът на сладките маслини отстъпва пред вечния восък за мебели на Еужения, пред аромата на старо дърво и на нещо древно, скъпо и приятно.

- Амин - прошепна тя.

Когато той понечи да я пусне на земята, тя остана притисната към него. О, колко беше хубаво. А неговото остаряващо, изтерзано сърце не започна да тупка лудо. Тя го чуваше. Да, той бе напълно изцелен и спокоен. Притискаше я към себе си, вдъхваше аромата на чистата и? мека коса и се взираше надолу по сияещия коридор, покрай огромните бели врати, към далечните стенописи в трапезарията, едва докоснати от следобедното слънце. У дома. Да, това вече бе техният дом, както никога досега.