Ан Райс - Талтош

Не, не беше човек. Господи, изобщо не беше човек. Що за създание беше?

Спокойна и овладяна, Роуан не показа с нищо мислите си. Но със сигурност усещаше някаква заплаха.

- Не мога да чакам - каза Мориган тихо. - Напишете го на камък - как се казва, къде е. Издълбайте името му на дънера на онзи погребален дъб. Напишете го някъде. Скрийте го от мен, но до мига, в който настъпи времето. Аз мога да чакам.

После се отдръпна и като се въртеше в пируети, излезе от стаята. Тананикаше си все по-високо и по-силно, докато не започна да звучи като пронизителна свирка.

Всички седяха мълчаливи. Внезапно Доли Джейн изпъшка. Беше заспала и сега се събуждаше.

- Е, какво стана? - попита тя.

- Не зная - отвърна Роуан.

Обърна се към Мона и тя отвърна на погледа. Нещо неизказано премина между тях.

- Е, най-добре да ида да я видя - каза Мери Джейн и забърза към вратата. - Преди да се хвърли на подскоци в басейна с дрехите или пък да легне на тревата и да се опита да помирише мъртвите тела.

Мона въздъхна.

- Е, какво трябва да каже майката на бащата? - попита Майкъл.

Мона се замисли, после каза:

- Да гледа, да гледа и да чака. - Обърна се към Роуан. - Вече знам защо си сторила онова, което си сторила.

- Нима? - прошепна Роуан.

- Да - отвърна Мона. - Да, знам. - Тя бавно се изправи и преди да излезе от стаята, се обърна и добави: - Но не искам да кажа… не искам да кажа, че можете да я нараните.

- Знаем, че не можем - каза Майкъл. - Освен това тя е и мое дете. Не забравяй това.

Мона го погледна измъчено, беззащитно, сякаш искаше да му каже хиляди неща, да му зададе хиляди въпроси, да му обясни. Но само поклати глава и им обърна гръб. Тръгна тихо към вратата. Но в последния момент се обърна - лицето и? сияеше от някаква емоция. Те видяха детето в тялото на жена, облечено с натруфената рокля. И Майкъл си помисли: «Моят грях създаде всичко това, моят грях пусна на свобода това същество, сякаш излязло от сърцето и ума на Мона».

- Аз също усещам миризмата - каза Мона. - Това е жив мъжки талтош. Не можете ли някак да я отмиете? Натъркайте се силно със сапун. После може би тя ще се успокои, ще спре да мисли и говори за това. През нощта може да дойде в стаята ви и да се надвеси над вас. Няма да ви нарани. Всъщност тя зависи от вас.

- Как така? - попита Майкъл.

- Ако не прави, каквото и? кажем, никога няма да и? кажете за мъжкия. Съвсем просто е.

- Да, това е начин да я контролираме - съгласи се Роуан.

- Има и други начини. Тя много страда.

- Ти си изморена, скъпа - каза Майкъл. - Трябва да си починеш.

- О, ще го направим заедно. Но ако се събудите и я видите да души дрехите ви, не се плашете. Не изглежда чак толкова ужасно.

- Да, ще сме подготвени за гледката - каза Роуан.

- Но кой е той? - попита Мона.

Роуан се обърна, сякаш да се увери, че е чула правилно въпроса.

Доли Джейн, която отново бе клюмнала, се сепна с внезапно изхъркване.

- Кой е мъжкият? - попита Мона настоятелно. Очите и? изглеждаха полусънени от изтощение.

- Ако ти кажа, ще трябва да го запазиш в тайна от нея - каза Роуан. - Нека само ние да се нагърбим с тази задача. Имай ни доверие.

- Мамо! - извика Мориган. Валсът бе започнал, валс на Рихард Щраус - една от онези хубави плочи, които можеш да слушаш до края на живота си. Майкъл искаше да ги види как танцуват, но нещо го възпираше.

- Охраната знае ли, че тя не бива да излиза? - попита той.

- Е, не съвсем - отвърна Мона. - Мисля, че ще е по-лесно, ако им кажете да си вървят. Тя… се разстройва от тях. Ще я контролирам по-лесно, ако те си идат. Тя не би избягала, не би избягала от майка си.

- Да - каза Роуан. - Ще ги отпратим.

Майкъл обаче не беше толкова сигурен. Но все пак кимна.

- Да, ще се оправим заедно с това.

Мориган отново извика. Музиката гърмеше. Мона се обърна бавно и излезе.

По-късно през нощта той още ги чуваше да се смеят, от време на време звучеше и музика, или пък бе сънувал кулата на Стюарт Гордън? После някой започна да пише на компютъра, пак се чу смях и тих тропот по стълбите. След това приглушени гласове, млади, силни и много сладки. Пееха онази песен.

Мислеше си, че няма да заспи, но изведнъж се унесе - бе твърде изморен, нуждаеше се от почивка, от мимолетно бягство, от простия уют на белите памучни чаршафи и от топлото тяло на Роуан. Моли се, моли се за нея. Моли се за Мона. Моли се за тях…

- Отче наш, който си на Небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство…

Отвори широко очи. «Да дойде Твоето Царство. Не!» Внезапният ужас бе така огромен, така необясним. Но той бе много изморен. «Да дойде Твоето Царство.» Не можеше да спре да мисли за това. Обърна се и зарови лице в шията на Роуан.