Ан Райс - Талтош

- Лъжеш - промърмори отчаяно Гордън. - Това са ужасни, извратени лъжи.

Аш не си направи труда да му отговори. Усмихна се и кимна на Теса.

- Стюарт, пусни моята музика. Моля те, пусни я. Пусни моята музика… за Аш! - Тя се поклони пред Аш и отново се усмихна. Той отвърна на поклона и? и я хвана за ръце.

Гордън сякаш не бе способен да помръдне. Само измърмори:

- Не е истина. - Но като че и сам не си вярваше.

Теса бе започнала да си тананика и отново се завъртя.

- Пусни музиката, Стюарт, пусни я.

- Аз ще я пусна - каза тихо Майкъл. Обърна се и затърси с поглед някаква техника. Надяваше се да не става дума за инструмент - арфа, цигулка или нещо подобно, защото тогава нямаше да се справи.

Беше дълбоко трогнат, ужасно тъжен, неспособен да изпита огромното облекчение, което би трябвало да изпитва. За миг погледна към Роуан. Тя също изглеждаше тъжна, стиснала ръце, изпънала тяло до перилото на стълбата. Очите и? не се откъсваха от танцуващата Теса, която тананикаше някаква разпознаваема мелодия - нещо, което Майкъл познаваше и обичаше.

Той най-сетне откри една стереоуредба с извънредно модерен дизайн, със стотици малки екранчета и копчета, с жици, които пълзяха към говорителите, които висяха на неравни интервали по стените.

Наведе се и се опита да прочете надписа на касетата в касетофона.

- Това е - каза Стюарт, без да откъсва очи от жената. - Просто я пусни. Тя я слуша постоянно. Това е нейната музика.

- Танцувайте с нас - обади се Теса. - Не искате ли да танцувате? - Тя се приближи до Аш и този път той не можа да устои. Хвана я за ръцете и я прегърна както мъж прегръща жена за валс.

Майкъл натисна бутона на касетофона.

Музиката започна тихо, чу се бавна мелодия на струнен инструмент; после се включиха тромпетите и потрепващите трели на клавесин, който скоро поде мелодията, а струнните го последваха.

Аш веднага поведе партньорката си в кръг с широки елегантни стъпки.

Това беше канонът на Пахелбел15. Майкъл веднага го позна, въпреки че никога не го бе чувал в подобно изпълнение: с цялата брас секция, вероятно съгласно замисъла на композитора.

Едва ли имаше по-жална, по-печална, по-лишена от романтика музика? Тя се разливаше, преодоляваше границите на барока. Тромпетите, цигулките, клавесинът пееха мелодия, изпълнена с толкова трогателна дълбочина, че изглеждаше неподвластна на времето и съвършено съкровена.

Двойката танцуваше с леко сведени глави, широките им стъпки бяха красиви и бавни, в перфектен синхрон с музиката. Аш се усмихваше, Теса също. Щом ритъмът се забърза, тромпетите започнаха да извисяват глас в перфектен синхрон, а останалите инструменти се сляха великолепно в най-кулминационните моменти на композицията, Аш и Теса затанцуваха все по-бързо и по-бързо. Той я въртеше почти игриво, в много по-широки кръгове. Полите и? се развяваха красиво, а малките и? крака пристъпваха със съвършена грация. Токчетата и? потропваха леко по дървения под, усмивката и? беше сияйна.

Сега още един звук се смеси с музиката и Майкъл осъзна, че Аш пее. Пееше без думи, само тананикаше с отворена уста. Теса го последва с безупречния си глас, който се извиси над тромпетите и без усилие последва кресчендото. Завъртяха се още по-бързо, с изправени гърбове, смехът им бе породен от чисто блаженство.

Очите на Роуан се изпълниха със сълзи, докато гледаше високия царствен мъж и крехката грациозна приказна кралица. Старецът също заплака, отпуснат в стола си и сякаш стигнал до ръба на силите си.

Юри като че се разкъсваше вътрешно, сякаш бе на път да изгуби контрол. И все пак стоеше неподвижен, облегнат на стената.

Аш сега гледаше игриво, с обожание, докато се въртеше все по-свободно и по-бързо.

Танцът им продължаваше по самия край на басейна от светлина, после към сенките. Теса изглеждаше като в екстаз, подобно на малко момиче, на което са сбъднали най-голямото желание.

Майкъл си помисли, че е редно да се оттеглят. Да ги оставят насаме. Вероятно това щеше да е единствената им прегръдка. Пък и като че бяха забравили за тях и за онова, което предстоеше. Той обаче не можа да излезе. Никой не се помръдна, а танцът продължи, докато ритъмът не се забави и мелодията не затихна - знак, че скоро ще ги изостави. Всички гласове на инструментите се сляха за последно, после се отграничиха, тромпетът извиси последната жална нота и настъпи тишина.

Танцуващата двойка спря в средата на стаята, светлината озаряваше лицата и блестящите им коси. Майкъл се облегна на камъка, не можеше да помръдне.