Ан Райс - Талтош

- Скъпа, хайде да хапнем - обади се Мери Джейн.

- Да, добре! - въздъхна Мона, протегна ръце и каза сбогом на нощта.

Тръгна към кухнята като в транс, седна пред отрупаната маса, наредена от Мери Джейн. Тя беше извадила кралския порцелан с най-нежните шарки, с позлатени ръбове. Умно момиче, какво прекрасно умно момиче. Как бе открила по инстинкт най-хубавия порцелан. Тази братовчедка отваряше хиляди нови възможности, а и колко смела беше. Колко наивно от страна на Райън да ги остави сами!

- Никога не съм виждала такъв порцелан - каза Мери Джейн. - Сякаш е направен от колосан плат. Как ли са го изработили? - Тя току-що се бе върнала с кутия мляко и шоколад на прах.

- Не слагай тази отрова в млякото, моля те - каза Мона и веднага грабна кутията с мляко. Отвори я и си наля пълна чаша.

- Имам предвид как са го направили така къдрав. Не мога да проумея. Може би порцеланът е мек като тесто, преди да бъде изпечен. Но пък и тогава…

- Нямам никаква представа - каза Мона, - но обожавам тези шарки. Не изглеждат добре в трапезарията, стенописите ги засенчват. Но стои прекрасно на кухненската маса, а и ти си открила копринените салфетки. Умирам от глад, а току-що обядвахме. Това тук изглежда много вкусно, давай да нападаме.

- Не сме обядвали току-що, а и ти не яде нищо - каза Мери Джейн. - Много се страхувах, че може да не ти е приятно да пипам тези неща. Но после си помислих: «Е, ако Мона има нещо против, просто ще ги прибера».

- Скъпа, къщата сега е и на двете - каза Мона триумфално.

Боже, млякото беше прекрасно. Беше разляла малко по масата, но пък бе толкова вкусно, много вкусно.

Ще пийне още малко.

- Ох, изпих го - изпъшка тя.

- И още как! - усмихна се Мери Джейн, която седеше до нея. Всички блюда на масата бяха пълни със страхотни вкуснотии.

Мона напълни чинията си с димящ ориз. Не посегна към соса. Оризът беше прекрасен. Тя започна да яде, без да чака Мери Джейн да си сервира - бе твърде заета да слага лъжица след лъжица шоколад на прах в своята чаша с мляко.

- Надявам се, нямаш нищо против. Много обичам шоколад. Не мога да живея без него. Дори понякога си правя шоколадови сандвичи. Знаеш ли как се правят? Слагаш две шоколадови блокчета между филии бял хляб, като добавяш и резенчета банани и малко захар. Казвам ти, става върховно.

- О, сигурно щеше да ми хареса, ако не бях бременна. Навремето опустошавах цяла кутия с пияни вишни. - Мона загребваше ориз с вилицата и ядеше бързо. Никакъв шоколад не можеше да се сравни с това. Пияните вишни веднага се превърнаха в далечен спомен. Но пък белият хляб изглеждаше вкусен. - Знаеш ли, мисля, че имам нужда от въглехидрати - каза тя. - Бебето ги иска.

Смях или пък тананикане?

Няма проблем. Всичко беше съвсем просто, съвсем естествено. Чувстваше се в хармония с целия свят и нямаше да е проблем да привлече и Майкъл и Роуан в тази хармония. Седна назад. Изведнъж видя небе, осеяно със звезди. То се извиваше над главата и? - черно, чисто и студено. Някакви хора пееха - звездите бяха великолепни, просто великолепни.

- Какво си тананикаш? - попита Мери Джейн.

- Шшшт, чуваш ли това?

Райън току-що бе дошъл, чуваше гласа му в трапезарията. Говореше с Еужения. Мона се зарадва, че ще го види, но за нищо на света нямаше да му позволи да отведе Мери Джейн.

Щом той влезе в кухнята, Мона веднага изпита съжаление към него - изглеждаше много изморен. Все още бе облечен със строгия костюм от погребението. Трябваше да носи нещо по-леко, по-подходящо за това време на годината. Тя обичаше мъже с костюми от крепон през лятото, много харесваше и старците, които все още носеха сламени шапки.

- Райън, ела да хапнеш - каза тя с пълна уста. - Мери Джейн е сготвила толкова много ястия.

- Хайде, сядай - обади се Мери Джейн и скочи веднага. - Аз ще ти сервирам, братовчеде Райън.

- Не, не мога, скъпа - отвърна той, беше прекалено любезен с нея, защото тя бе братовчедка от провинцията. - Много бързам, но благодаря.

- Райън винаги бърза - каза Мона. - Райън, преди да си тръгнеш, защо не се поразходиш в градината. Прекрасно е. Погледни небето, послушай птиците. Ако още не си усетил аромата на сладките маслини, сега е моментът!

- Мона, та ти направо се тъпчеш с този ориз. Да не би да е от бременността?

Тя се опита да не избухне в смях.

- Райън, седни, пийни чаша вино - предложи Мона. - Къде е Еужения? Еужения! Може ли малко вино?

- Не, не искам никакво вино, благодаря. - Той направи жест да освободи Еужения, която се бе появила веднага на прага - несговорчива и ядосана.