Ан Райс - Лашър

Тясната улица бе само за пешеходци, красиви момичета се прибираха у дома от работа и вървяха едно до друго, както бе обичаят в Рим, или караха бавно малките си мотопеди сред тълпата, за да се доберат до близката ярко осветена улица. Юри огладняваше. Пуканките не му бяха достатъчни. Зачуди се дали да не влезе в някой от ресторантите. Ще помоли за маса за него и майка му, ще изчака известно време и после ще поръча, като внимателно покаже парите така, че келнерът да разбере, че е богат.

Като се чудеше какво да стори, той облиза солта от пуканките по устните си и смачка цигарата. Видя някакъв човек да седи до масичка в близкото кафене, приведен над чаша и гарафа с вино. Беше към двайсетгодишен, с дълга до раменете рошава коса, но със скъпи дрехи. Просто млад американец, а не безпарично хипи. Пък и на масата му имаше много скъп японски фотоапарат, бележник и куфарче. Всъщност мъжът като че се опитваше да пише нещо в подвързания с кожа бележник, но щом вземеше химикалката и надраскаше няколко думи, започваше да кашля мъчително, точно както кашляше майката на Юри при онова последно пътуване. При всеки пристъп чертите му се разкривяваха от болка, а очите му се присвиваха и се отваряха сякаш от изненада, че нещо толкова просто може да му причинява такива мъки.

Юри го гледаше. Този човек беше болен, тресеше го. Той трепереше. И освен всичко друго беше пиян. Това леко го отврати, защото му напомни за циганите, които бяха вечно пияни, а той мразеше всичко, което замъглява разсъдъка, също като майка си, която бе привикнала единствено към кафето, доколкото той можеше да си спомни.

Но въпреки че този човек беше пиян, всичко в него някак привлече Юри. Безпомощността му, младостта, отчаянието му. Мъжът се опита да напише още нещо, после се огледа, като че да намери някакво топло местенце, защото знаеше, че нощта ще се стовари над него. Вдигна чашата с червено вино, изпи я бавно и се облегна на стола. Последва нов пристъп на кашлица, който разтърси силно тесните му рамене и го остави съвсем без сили, отпуснат на облегалката на металния стол.

Беше вероятно на около двайсет и пет, а дългата му коса бе чиста. Носеше вълнена жилетка под синьото сако, над бялата риза и копринената вратовръзка. Ако не беше толкова болен и толкова пиян, със сигурност щеше да е добра партия.

Само че беше болен. Сърцето на Юри се късаше, докато го гледаше отпуснат на стола, така нещастен, така неспособен да помръдне, въпреки че явно искаше да го направи. Юри се огледа бързо наоколо. Не се виждаха никакви цигани, или поне хора, които да приличат на цигани. Нямаше и полицаи. Нищо не му пречеше да помогне на бедния човек, да го заведе някъде на топло.

Приближи се до масата и каза на английски:

- Студено ли ви е? Нека ви помогна да си хванете такси. Таксита има горе, на Пиаца ди Спаня. Може да ни закарат в хотела.

Мъжът го погледна, сякаш не разбираше и думичка английски. Юри се наведе към него и сложи ръка на рамото му. Човекът определено имаше треска. Очите му бяха кървясали, но лицето му бе много интересно. Скулите му бяха много широки, както и челото. Имаше много светъл тен. Юри реши, че е сбъркал, не беше американец, а швед или норвежец, който не разбираше английски.

Но мъжът каза тихо:

- Малък мъж. - Усмихна се и добави: - Моят малък мъж.

- Аз съм малък мъж - каза Юри и изпъна рамене. Усмихна се и намигна, но всъщност изпита леко болезнено жилване в сърцето, защото майка му винаги го наричаше така. Този непознат използва същия израз. - Нека ви помогна - каза Юри. Хвана мъжа за дясната ръка, отпусната безжизнено на масата. - Тресе ви.

Мъжът се опита да каже нещо, но се закашля. Юри се напрегна. Внезапно се уплаши да не би да започне да кашля кръв. Човекът извади носна кърпа, но така непохватно, сякаш не можеше да владее ръцете си, и покри лицето си с нея. Потрепна безмълвно и като че ли преглътна всичко - кръв, шум, болка. После някак странно тромаво и неуравновесено се опита да се изправи.

Юри веднага му се притече на помощ. Хвана го през тънкия кръст и го придърпа леко нагоре, а после го поведе между масите на претъпканото кафене, пълно с шумни туристи. Тръгнаха бавно по красивата Виа Кондоти, покрай пъстрите сергии за цветя и магазините.

Вече се бе стъмнило. Когато стигнаха до голямата улица пред Испанските стълби, мъжът прошепна, че хотелът му е на върха и?. Не знаеше дали ще може да изкачи стъпалата. Юри се замисли. Ако хванеха такси, то щеше да мине по заобиколен път и щеше да се забави доста. Но все пак това бе най-доброто в случая, защото изкачването щеше да е непосилно за този човек. Юри махна на едно такси и бързо каза адреса на шофьора.