Ан Райс - Лашър

Щом влязоха във Вечния град, града, в който бе живял с майка си, Юри видя своя шанс. Знаеше къде да иде. И така, една неделна утрин, докато циганите се бяха смесили с тълпата на площад «Ватикана», той реши да направи първата крачка към свободата. Проправи си път през изпълнените с туристи кафета по «Виа Венето», търсеше някоя компания богаташи, както навремето майка му правеше с присъщата и? грация.

За Юри не бе тайна, че има мъже, които предпочитат малките момчета пред жените. Пък и бе научил доста за тия неща, докато гледаше майка си през ключалката или някой процеп на вратата. Беше очевидно, че е по-лесно да бъде активната страна и ако всичко протечеше в атмосфера на доброжелателство, нямаше да е толкова трудно за понасяне.

Другото му преимущество беше красотата и сега трябваше да разчита на нея. При майка му това винаги вършеше работа.

Беше доста слаб, заради оскъдната храна, която получаваше от своите мъчители, но зъбите му бяха здрави и бели. Гласът му бе красив, без съмнение. Беше упражнявал усмивката си пред огледалото на една обществена тоалетна и сега нямаше търпение да я изпробва.

Доказа се и като добър познавач на човешкия характер.

Ако не се брояха една-две несполуки, той скоро отново започна да води живота, на който бе свикнал с майка си. Беше сред познатите красиви хотелски стаи, с бани и душове с топла вода и обилни вечери от румсървиса. Бъбреше с убедителна лекота - и от време на време дори се засмиваше горчиво - когато трябваше да измисли някоя история, за да отговори на въпросите на своите любовници и за да освободи от оковите на съвестта техните очевидни, предсказуеми и поддаващи се на манипулация желания.

На един казваше, че е индиец, на друг, че е португалец, а на трети, че е американец. Родителите му били туристи, дошли на ваканция, а той излязъл по магазините и да поскита из града. Да, ако любезният господин желае да му купи дрехи от магазина във фоайето, моля, той ще ги приеме с удоволствие. Родителите му няма да забележат, те не обръщат внимание на тези неща. Книги, списания, шоколад, да, разбира се, той ги обича. Усмивките и милото му изражение бяха смесица от искреност и актьорско майсторство.

Когато се наложеше, беше и преводач на клиентите си. Носеше багажа им. Водеше ги с такси до Вила Боргезе - едно от любимите му места в Рим - и им показваше стенописите и статуите, които обожаваше. Дори не броеше парите, които му даваха, просто ги прибираше в джоба си с ослепителна усмивка и смигваше леко.

И все пак живееше в ужас да не би циганите да го намерят и да го върнат при себе си. От тази мисъл оставаше без дъх. Опитваше се да не излиза много често. Понякога просто стоеше треперещ в някоя малка уличка, пушеше, проклинаше се и се чудеше дали да не събере кураж да напусне Рим. Циганите смятаха да тръгнат за Неапол. Може би вече бяха заминали.

Понякога бродеше из хотелските коридори и ядеше остатъците от храна по количките за румсървиса, оставени пред вратите на стаите.

Но нещата ставаха все по-лесни. Научи се да си урежда преспиване в чисто легло преди да сключи малките си сделки.

Един симпатичен сивокос американец му купи фотоапарат просто защото Юри прояви интерес, а един французин му даде портативното си радио, защото му бе омръзнало да го влачи навсякъде със себе си. Двама млади араби му подариха дебел пуловер от магазин с английски стоки.

На десетия ден от неговата свобода джобовете му вече бяха доста издути. Той дори си позволи да влезе в един изискан ресторант по обяд и си поръча ястие сам.

- Мама каза, че трябва да ям спанак - рече на келнера на италиански, без никакъв акцент. - Имате ли спанак. - Много добре знаеше, че спанакът е едно от най-вкусните ястия в римските ресторанти, сготвен съвсем леко, за да не нагарча. Крехката телешка пиката беше великолепна! Остави голям бакшиш до чинията и излезе.

И все пак не знаеше как да продължи.

На петнайсетия ден от неговото приключение - или малко по-късно - срещна човека, който щеше да промени целия му живот.

Беше ноември и застудяваше. Юри вървеше по «Виа Кондоти», където си купи кашмирен шал в един от модните магазини недалеч от Испанските стълби. Фотоапаратът висеше на рамото му, а радиото бе пъхнато в джобчето на ризата му, под пуловера. Имаше много пари, пушеше цигара и дъвчеше пуканки от малко найлоново пакетче. Мотаеше се по улицата и оглеждаше осветените кафенета и шумните американци в тях. Вече почти не мислеше за циганите, не бе виждал нито един от тях от деня на бягството си.