Ан Райс - Лашър

- Да…

- Че има много по-възвишени неща, но сега вече знаеш, сега разбираш защо хората рискуват живота си за това, за тази плът, за този екстаз.

- Да.

- Знаеш, че каквато и да си била преди, сега вече си жива, сега си с мен, аз съм вътре в теб и ти си само това тяло, скъпа моя Джифорд.

- Да.

- Създай за мен дете. Виж го, Джифорд. Виж го. Виж миниатюрните му крайници, виж го как плува към съзнателното. Виж го. Извади го от мрака. Бъди вещицата на моите мечти, Джифорд, бъди майката на моето дете.

Лъчите на изгряващото слънце я огряха, стана и? горещо и неприятно с дебелия пуловер, болката в нея внезапно се събуди, изтласка я през мъглата, докато тя не примижа пред сиянието на небето.

Болката бе силна, пулсираща. Имаше спазми. Имаше контракции! С усилие плъзна ръка между краката си. Усети влага и щом вдигна ръка, видя кръвта по нея. Приближи я до лицето си и кръвта покапа по него. Дори силното сияние на слънцето не и? попречи да види колко е ярка.

Внезапно водата я заля; големи вълни се издигнаха към нея, леденостудени, невероятно мощни, и после отмираха изведнъж, като изсмукани назад от вятъра. Тя лежеше в прибоя! Слънцето изгря иззад огромна купчина сияещи облаци на изток и постепенно разля светлината си по синьото небе.

- Видя ли това? - прошепна тя.

- Съжалявам, скъпа моя - отвърна той. Стоеше далеч, далеч, много далеч, като призрак на фона на ярката светлина, толкова тъмен, че тя не можеше да различи нищо, освен развяващата се дълга коса. И в следващия миг дойде споменът колко копринена беше косата му, колко фина и черна, колко прекрасно ухаеше. Но сега той беше само една далечна фигура. Ароматът още го имаше, естествено; както и гласът, но това бе всичко.

- Съжалявам, скъпа моя. Исках то да живее. Зная, че си уморена. Съжалявам, скъпа моя, любима Джифорд. Не исках да те нараня. И двамата сме изморени. Господи, господи, прости ми! Какво да направя, Джифорд?

Тишина. Вълните дойдоха отново.

Той изчезна ли? Нейният строен Христос, с меката коса, който и? бе говорил толкова много? Водата заля лицето и?. Беше приятно. Какво и? бе казал, нещо за това, че трябва да иде в малкия град, да види малките ясли с малкия гипсов Иисус в сламата, и монасите с кафявите роби. Той не бе искал да стане свещеник, само един от тези братя. «Но ти си предназначен за по-добри неща.»

Изведнъж друго остро усещане се вряза сред болката - усещането, че и? се губят часове, думи, образи. И тя бе ходила в Асизи, каза му го. Свети Франциск бе нейният светец. Дали би могъл да и? подаде медальона? Да го извади от чантичката и?? Той е на свети архангел Михаил, но все пак тя го иска. Той бе разбрал. Ако разбираш какво е свети Франциск, ще разбереш и архангел Михаил. Ще разбереш всички светци. Тя искаше да го попита за това, но той не спираше да говори за песните, които е пял, песни на италиански, за латинските химни, естествено, за слънчевите хълмове на Италия и за тъмната студена мъгла, надвиснала над Донелайт.

Догади и? се, усещаше сол по устните си. Ръцете и? бяха измръзнали до болка. Водата я жилеше! Вълните дойдоха отново и я извъртяха наляво така, че пясъкът задра по бузата и?, болката в корема беше непоносима. О, Господи, не може да изпитвам такава болки и ти да не… какво? Да не ми помогнеш.

Тя отново се извъртя надясно и се загледа в сиянието на Залива, към силното сияние на утрото. Господи боже, всичко това бе истина и тя не успя да го спре, това същество се добра до нея от ужасната плетеница прошепнати тайни и заплахи и я уби.

Но какво ще прави Райън без мен? Какво ще прави Пиърс без мен? Кланси има нужда от мен. Те не могат да направят сватбата, ако аз умра! Това ще съсипе всички! Къде, за бога, е Роуан? И в коя църква ще идат? Не бива да се връщат в «Свети Алфонс». Роуан!

Изведнъж стана много делова, започна да съставя списъци, схеми, планираше да говори с Шелби и Лилия, а когато водата дойде отново, нямаше нищо против соления и? вкус, нито смразяващия и? студ. Алисия не знаеше къде е грамофонът! Никой не знаеше, освен нея самата. И салфетките за сватбата. Имаше стотици ленени салфетки на тавана на Първа улица, които можеха да се използват за сватбата, стига Роуан да се върне и да позволи. Господи, не биваше да се тревожи единствено за Мона. Мона щеше да е много добре. Мона наистина няма нужда от нея. Мона…!

Водата беше приятна. Не, нямаше нищо против, изобщо. Къде беше смарагдът? Взе ли го със себе си Роуан? Той и? беше дал медальона. Сега беше на врата и?, но не можеше да вдигне ръка и да докосне верижката му. Сега трябваше да направи пълна инвентаризация - на грамофона, на перлите и на смарагда, на онези записки на чичо Жулиен, на всичките стари песни, които звучаха от грамофона, на роклята в кутия на тавана, която принадлежеше на Древната Евелин. Тя обърна лице, този път към водата, като си мислеше, че може би тя ще отмие кръвта.