Ан Райс - Лашър

Ароматът внезапно стана още по-силен и сякаш изпълни цялата стая. Смеси се с миризмата на горящо дърво в камината, на почернелите тухли и студения свеж въздух.

- Ела при мен, Джифорд - отвърна мъжът с мека, изумителна простота. - Ела да те прегърна.

- Не ви разбрах? - изуми се тя, насилена и неловка усмивка блесна на устните и?, преди да се овладее. Думите излизаха неволно от устата и?, с всяка крачка към него. Вече чувстваше топлината на огъня. Ароматът беше вкусен, искаше и? се да го вдиша дълбоко. - Кой си ти? - Опита се да звучи любезно. Обичайно. Нормално. - Познаваме ли се?

- Да, Джифорд. Ти ме познаваш. Знаеш кой съм - отвърна той. Гласът му беше лиричен, сякаш рецитираше поема, но без рими. Като че се наслаждаваше на всяка сричка, която изричаше. - Видя ме, когато беше още малко момиче - продължи мъжът, като произнесе последната дума особено красиво. - Знам, че ме видя. Но в момента не мога да си спомня точно кога. Ти сигурно помниш. Джифорд, върни се назад, до онази прашна веранда, до обраслата с треви градина. - Изглеждаше тъжен и замислен.

- Не те познавам - каза тя, но не звучеше много убедително.

Той се приближи до нея. Костите на лицето му бяха като изваяни, а кожата - нежна и безукорна. Не, той със сигурност беше по-красив от изрисувания Исус. Повече приличаше на автопортрета на Дюрер. «Спасителят на света» - прошепна тя. Не се ли казваше така картината?

- Изгубих последните няколко века - каза той, - ако изобщо съм ги притежавал, докато се борех да разбера и най-простите материални неща. Но сега си припомням старите истини и неща, преди времето на моите красавици Мейфеър и тяхното крехко отглеждане. И аз като хората, трябва да разчитам на собствените си хроники - думите, които изписах набързо, докато булото ставаше все по-плътно, а плътта се втвърдяваше, лишавайки ме от пророчеството на призрака, което щеше да ми покаже как да постигна триумфа си по-бързо и по-лесно. Джифорд. Сам написах това име. Джифорд Мейфеър - Джифорд, правнучката на Жулиен. Джифорд дойде на Първа улица. Джифорд е онази, която видя Лашър, не е ли така?

Тя се вкочани, щом чу това име. Почти не разбираше думите му, които продължаваха да се леят като песен.

- Да, аз платих цената, но само за да възстановя по-скъпоценна съдба и по-скъпоценна и трагична любов за теб.

Приличаше на Исус, докато говореше, така както Дюрер го беше нарисувал. Вероятно сам търсеше тази прилика, като кимаше леко, притискаше върховете на пръстите си за момент и после ги отваряше, като че в призив. Христос, който не знае как да направи промяната и трябва да пита един от дванайсетте апостоли, но знае, че трябва да умре на кръста.

Съзнанието и? изведнъж се изпразни, бе напълно неспособна да отговори или изобщо да измисли нещо. Лашър. Тялото и? внезапно и? подсказа колко изплашена е всъщност.

Тя вдигна ръце и започна да ги извива - характерен за нея жест. Видя пръстите си като размазани криле с периферното си зрение.

Сърцето и? заби яростно, заля я топлина и тя вече не виждаше ясно нищо около него, само красотата му, както отражението в стъклото забулва гледката през прозореца. Страхът и? нарасна, парализира я и в същото време предизвика следващия и? жест. Тя вдигна ръка към челото си и в някакъв мрачен проблясък неговата ръка политна напред и стисна китката и?. Но не болезнено.

Очите и? се затвориха. Беше така изплашена, че в този миг дори не бе изцяло там. Не беше съвсем жива. Беше някак извън времето и пространството. После страхът и? поутихна, но се надигна отново и я заля с вълна от чист ужас. Усещаше захвата и натиска на пръстите му. Усещаше дълбокия, топъл, подканващ аромат. Прошепна с усилие, ужас, ярост:

- Остави ме.

- Какво искаш да направиш, Джифорд? - Гласът бе почти боязлив, мек, радостен като преди.

Той стоеше съвсем близо до нея. Беше почти чудовищно висок, поне два метра. Тя не можеше да определи точно, но беше красиво чудовище - слабо, с изпъкнало под гладката кожа чело.

- Какво искаш да направиш? - повтори той като дете, не сприхаво, а съвсем невинно.

- Да се прекръстя! - прошепна дрезгаво тя. И го направи, конвулсивно, откъсвайки се от ръката му. В името на Отец и Син и Светия дух. Думите бяха изречени вътре в нея, тя се успокои и го погледна спокойно в лицето. - Ти не си Лашър. - Думите почти замряха на устните и?. - Ти си просто човек. Просто човек.

- Аз съм Лашър - рече той нежно, сякаш се опитваше да я защити от жестокостта на думите си. - Аз съм Лашър, от плът и кръв, върнах се, красавице моя, вещице моя. - Изрече го красиво, макар и някак забързано. - От плът и кръв, да, човек съм и имам нужда от теб, красавице моя, Джифорд Мейфеър. Порежи ме и аз ще кървя. Целуни ме и ще събудиш желанието ми. Ето, убеди се сама.