Ан Райс - Лашър

И отново се появи онова усещане за откъснатост от света. Ужасът не може да остарее, да стане досаден или поносим. Толкова изплашен човек трябва просто милостиво да изгуби съзнание и за секунда и? се стори, че наистина ще припадне. Но знаеше, че тогава ще е изгубена. Този мъж стоеше пред нея и излъчваше вълни аромат, гледаше я, очите му бяха лъчисти, втренчени и умолителни, лицето му бе гладко като на бебе, устните му - розови.

Той като че не съзнаваше красотата си или по-скоро не я използваше съзнателно, за да я замае, да я разсее, да я успокои или утеши. Той като че не виждаше себе си в нейните очи, виждаше само нея.

- Джифорд - прошепна той. - Правнучката на Жулиен.

Това беше така внезапен ужас, така мрачен и безкраен като страховете в детството, като моментите на ужасна тъга, когато се свиваше, прегърнала коленете си, и плачеше, плачеше, неспособна да отвори очи, изплашена от всяко проскърцване в къщата, от стоновете на майка си, от самия мрак и от безкрайните просеки на ужаса, които минават през него.

Насили се да погледне надолу, да почувства момента, да почувства плочките под краката си, дразнещото, настоятелно потрепване на огъня, да види ръцете си, така бели, с изпъкнали вени като на стар човек, а после да вдигне очи към гладкото открито христово чело, обрамчено от дългата черна коса. Веждите му бяха като нарисувани, фини кости ограждаха очите и ги караха да изглеждат още по-ослепителни. Челюстта му излъчваше сила, хубавата му, късо подстригана брада бе добре оформена.

- Искам да си тръгнеш веднага - каза тя. Прозвуча така нелепо, така безпомощно. Сети се за пистолета в дрешника. Всъщност тайно бе мечтала да и? се удаде случай да го използва. Спомни си аромата на кордит и мръсотията по циментовите стени на стрелбището в Гретна. Чу Мона да и? се присмива. Усети отката на големия тежък пистолет, когато дръпна спусъка. О, как го искаше сега.

- Върни се сутринта - каза тя и кимна настоятелно. - Но сега трябва да си вървиш. - Пак се сети за медальона. О, господи, защо не си го беше сложила! Свети архангел Михаил ще ни защити в битката. - Махай се оттук!

- Не мога, скъпоценна моя - каза той, сякаш изпя някаква протяжна мелодия.

- Говориш някакви безумия. Не те познавам. Пак ти повтарям - махай се. - Но когато пристъпи назад, видя как част от чара и състраданието напуснаха внезапно лицето му. Той се взираше в нея тревожно, дори с горчивина. Изглеждаше като дете, чието изражение се променя при внезапните пориви на чувствата. Колко гладко и съвършено беше челото му, със съвършени пропорции. Дали и Дюрер е бил така съвършен?

- Ти ме помниш, Джифорд. Ще ми се и аз да те помнех. Стоял съм под дърветата, когато си ме видяла. Така трябва да е било. Помогни ми да си спомня, Джифорд. Помогни ми да събера всичко, да видя голямата картина. Изгубих се в тази топлина, изпълнен съм с древна омраза и древно недоволство! Изпълнен съм с древно невежество и болка. Когато бях невидим, притежавах мъдрост. Със сигурност тогава бях по-близо до ангелите на небето, отколкото до дяволите на земята. Но плътта е така примамлива. Няма да я изгубя отново, няма да бъда унищожен. Моята плът ще живее. Ти ме познаваш. Кажи го.

- Не те познавам! - заяви тя. Беше отстъпила назад, но само крачка. Между тях имаше съвсем малко разстояние. Ако се обърнеше да побегне, той можеше да я хване за врата. Ужасът се надигна отново, абсолютно ирационалният ужас, че той ще стисне врата и? с дългите си пръсти. Наистина ще го направи и никой няма да може да го спре. Хората правят такива неща, а тя е сам-сама с него. Всички тези мисли се блъскаха в нея. И все пак тя успя да каже:

- Махай се оттук, чуваш ли какво ти казвам?

- Не мога да го направя, красавице - отвърна той, а едната му вежда се изви леко. - Говори ми, кажи ми какво видя, когато дойде в къщата преди много години?

- Защо искаш това от мен? - Осмели се да направи още една крачка, съвсем колеблива. Зад нея беше плажът. Какво щеше да стане, ако побегнете през двора и по пътеката? Дългият плаж изглеждаше съвсем пуст, като страховит пейзаж от кошмар. Не беше ли сънувала подобно нещо преди години? Никога, никога не изричай името му.

- Сега съм толкова тромав - каза той със затрогваща искреност. - Мисля, че когато бях само дух, бях по-грациозен, нали? Появявах се и си отивах в точния момент. Сега вървя слепешката през живота, както всички останали. Имам нужда от моите Мейфеър. От всички вас. Сякаш съм насред спокойна красива долина под лунната светлина. И мога да върна всички ви там, в кръга. О, но вече няма да имаме този късмет. Обичай ме, Джифорд.