Ан Райс - Лашър

«Колко от тези църкви са останали», зачуди се Джифорд. Е, тази година на Велики петък ще отиде до Амелия стрийт и ще предизвика Мона да ги открие заедно с нея. Мона обичаше да броди из опасни квартали. Така щеше да я примами. «Хайде, искам да открием деветте църкви на прабаба ти. Мисля, че все още съществуват!» Ами ако успееха да накарат и самата Древна Евелин да дойде? Херкулес щеше да я кара с колата, докато те с Мона се разхождат. Старицата вече не можеше да върви толкова, бе твърде стара. Би било глупаво.

Мона щеше да дойде обаче, само че пак щеше да пита за грамофона. Беше си набила в главата, че сега, след ремонта на Първа улица, някой може да е намерил грамофона на тавана и да и? го даде. Тя не знаеше, че той изобщо не е на тавана, а е скрит при перлите, където никой…

Мисълта изведнъж излетя от главата и?. Просто излетя. Беше стигнала до върха на пътеката и гледаше към къщата си, към топлия квадрат на дневната и блещукащия огън вътре, към големите бежови кожени дивани и плочите по пода с цвят на карамел.

В къщата имаше човек. Някой стоеше точно до дивана, на който Джифорд бе лежала цяла вечер, пред огъня. Всъщност мъжът бе сложил крак на перваза пред огнището, както Джифорд обичаше да прави, особено, когато беше боса, за да усети хлада, който все още не бе напуснал камъка.

Този мъж обаче не беше бос, нито пък беше в официално облекло. Изглеждаше просто спретнат на светлината на огъня, много висок и «страховито слаб» като Ричард Кори в старата поема на Едуин Арлингтън Робинсън.

Тя тръгна по-бавно по пътечката, после пристъпи на завет, в относително топлия и тих заден двор. През стъклените врати къщата изглеждаше като картина. Само този мъж не беше на място в нея. А най-странното беше не тъмното му сако от туид, нито вълненият му пуловер, а косата му - дълга и искрящо черна.

Падаше по раменете му, като на Христос. Всъщност, когато той се обърна и я погледна, ужасно и? заприлича на клиширания образ на Христос - онзи от цветните календарчета, на които той отваря и затваря очи, ако ги размърдаш. Свеж, румен и красив - Исус с меки къдрици и меки дрехи, с нежна усмивка, чужда на болката. Мъжът дори имаше мустачките и добре оформената брада на този сувенирен Христос. Те караха лицето му да изглежда някак величествено и свято.

Да, той изглеждаше точно така. Кой, за бога, беше? Някой съсед, влязъл през предната врата да помоли за резерв на крушка или фенерче? Облечен в сако от туид?

Той стоеше насред дневната и? и гледаше огъня. Имаше издължен плавен профил. Обърна се бавно, за да я погледне, сякаш я бе чул как идва във ветровития мрак и знаеше, че се е приближила и го гледа безмълвно, питащо, стиснала металната рамка на вратата.

Анфас. Внезапно ярката му красота я порази; тя сякаш изкупваше напълно екстравагантната коса и скъпите дрехи. Още нещо грабна вниманието и? - дори по-силно от прелъстителното му лице. Беше някакъв аромат, почти като парфюм.

Не беше сладникав, обаче. Не бе аромат на цветя, нито на бонбони, нито на подправка. Не, но беше така примамлив. Прииска и? се да поеме дълбоко дъх. Беше усещала тази миризма някъде другаде, наскоро. Да, познаваше този странен копнеж, но не можеше да си спомни откъде. Всъщност дали изобщо бе забелязала тогава тази странна миризма… имаше нещо общо с медальона с архангел Михаил. Да, медальона. Трябва да провери дали още е в чантичката и?. Боже, защо мислеше за такива глупости. Та в къщата и? имаше непознат!

Знаеше, че трябва да се страхува от него. Знаеше, че трябва да разбере кой е и какво иска на мига, може би още преди да е пристъпила прага. Но винаги, когато нещо я плашеше така, тя минаваше през него твърде объркана, за да вдига много врява. Никога не и? се бе случвало нещо наистина лошо.

Вероятно беше съсед или човек, закъсал с колата. Някой, който е видял светлината на огъня или дори искрите, които излитат от комина над този самотен спящ плаж.

Всъщност не бе особено притеснена, по-скоро беше любопитна как така един непознат ще стои насред къщата и?, до собствената и? камина, и ще я гледа. В лицето на мъжа не се четеше никаква заплаха, всъщност той като че също бе заинтригуван, изпитваше любопитство и топъл интерес към нея.

Той я гледаше как влиза в стаята. Тя понечи да затвори стъклената врата зад себе си, но размисли и се отказа.

- Какво мога да направя за вас? - попита Джифорд. Шумът на вълните отново се бе снишил до едва доловим шепот. Зад гърба и? като че бе краят на света и този край тънеше в тишина.