Ан Райс - Лашър

Стоеше насред дневната и гледаше към белия плаж. Сега вече чуваше вълните. Бризът обвиваше всичко с тежка завеса от тишина. Звездите искряха ярко, сякаш за последно, в последния ден. Абсолютната чистота на вятъра и? донесе наслада и желанието да се разплаче.

Искаше да остане тук, докато всичко отмине. Докато започне да тъжи за дъбовете у дома. Но това никога не се бе случвало. Винаги си тръгваше, преди да е готова за това. Задълженията, семейството, нещо друго - винаги нещо я връщаше у дома, преди да е наистина готова.

Това обаче не означаваше, че не обича паяжините и старите дъбове, че не обича стените с олющена мазилка и порутените градски къщи, изпотрошените паважи и онази прекрасна безкрайна върволица от братовчеди, сред която потъваше. Да, тя обичаше всичко това, но понякога имаше нужда да се откъсне, да иде някъде далече.

Тук бе това «някъде далече».

Потрепери.

- Да можех да умра - прошепна, гласът и? трепереше и заглъхваше в бриза. Тръгна към отворената кухня - просто преградена част от голямата стая - и си наля чаша вода. Изпи я до дъно. После мина през отворените стъклени врати, през двора и надолу по стъпалата, по пътеката над малката дюна, чак до чистия пясък.

Тук можеш да чуеш Залива. Шумът те изпълваше така, сякаш нищо друго не съществуваше на тоя свят. Бризът те освобождаваше от всичко, от всички сетива. Тя се озърна назад - къщата изглеждаше съвсем малка и незначителна, приличаше по-скоро на бункер, отколкото на красива малка сграда, каквато си беше, зад своята пясъчна дига.

Законът не може да те принуди да промениш нещо, построено през 1955 година. Тогава прапрабаба и? Дороти бе построила тази къща за децата и внуците си. По онова време Дестин е бил просто малко сънливо рибарско градче, или поне така казваха всички. Нямало е високи хотели, нямало е голф игрища. Само това.

А Мейфеър винаги бяха притежавали по някое парченце от този плаж, на всеки няколко мили от Пенсакола, чак до Сийсайд - стари бунгала, различни по форма, построени преди нахлуването на ордата строители.

Потръпна от студ, бризът внезапно бе станал пронизващ, сякаш бе свил юмруци и се опитваше да я изблъска грубо настрани. Тя тръгна срещу него, към водата, очите и? не се откъсваха от леките вълни, които едва се къдреха по искрящия плаж. Искаше да легне тук и да заспи. Правеше го като момиче. Какъв по-сигурен плаж от тази никому непозната частица от Дестин, където никога няма да профучи някое бъги, което да те нарани с колелата си или с ужасното си бръмчене.

Кой поет беше убит много отдавна на плажа на Огнения остров? Беше сгазен, докато спи, поне така предполагаха. Ужасно нещо, ужасно. Не можеше да си спомни името му, само стиховете му. Дните в колежа, бира, Райън я целува на палубата на увеселителното корабче и и? обещава, че ще я отведе от Ню Орлиънс. Какви лъжи! Щяха да живеят в Китай! Или беше Бразилия? Райън постъпи направо в «Мейфеър и Мейфеър». Фирмата го погълна целия, преди да е навършил двайсет и една години. Тя се чудеше дали той изобщо си спомня любимите им поети - колко обичаха поемата на Д. Х. Лорънс за синята тинтява, или пък «Неделна утрин» на Уолъс Стивънс.

Но не можеше да го вини за всичко случило се. Тя самата не бе могла да каже «не» на Древната Евелин, на прадядо Фийлдинг и на всички старци, които толкова се грижеха за тях, дори след смъртта на родителите и?. Сякаш те двете с Алисия вечно бяха принадлежали на старците. Майката на Райън никога нямаше да им прости, ако не бяха минали под венчило, както си му е редът. А Джифорд не можеше да остави Алисия, която беше все още съвсем млада, но вече луда, вечно забъркана в неприятности. Джифорд дори не бе отишла да учи в друг град. Когато поиска да го направи, Древната Евелин и? каза:

- Че какво му е на «Тюлейн»? Можеш да ходиш дотам с трамвая. - И Джифорд го направи. Влезе в колежа «Софи Нюкомб», но после все пак я оставиха да изкара една година в Сорбоната - същинско чудо.

- Ти си десетократна Мейфеър - бе обявила Древната Евелин, когато обсъждаха сватбата и?. - Дори майка ти щеше да бъде шокирана, нека душата и? почива в мир, а като си помисля как страдаше.

Не, не можеше да става въпрос Джифорд да замине надалеч, да заживее на Север или в Европа, или пък някъде другаде по света. Най-големият спор се разрази за църквата. Дали Джифорд и Райън да се оженят в «Светото име» или да се върнат в «Свети Алфонс» в Айриш Ченъл?

Джифорд и Алисия бяха учили в училището на «Светото име»; в неделя посещаваха службите в «Светото име» в горната част на града, от другата страна на Одюбон парк, на цял свят разстояние от «Свети Алфонс». Църквата и до днес беше бяла, преди да боядисат нефа, и статуите бяха много красиви - издялани от чист мрамор.