Ан Райс - Лашър

В тази църква Джифорд бе взела първото си причастие, а после бе получила и конфирмация. Тук бе вървяла по пътечката заедно с процесията, с букет в ръце, с бяла, дълга до глезените рокля и високи токчета.

Да се омъжи в «Светото име» и? изглеждаше съвсем естествено. Какво значеше «Свети Алфонс» за нея? Пък и Деидре Мейфеър нямаше да разбере, по онова време тя вече беше неизлечимо луда. Прадядо Фийлдинг вдигна шумотевицата.

- «Свети Алфонс» е нашата църква, а ти си десетократна Мейфеър?

Десетократна Мейфеър.

- Мразя този израз. Нищо не означава - казваше постоянно Джифорд. - Кара ме да се чувствам като математическа дроб.

- Глупости - казваше Древната Евелин. - Този израз означава, че в теб се събират десет различни родови линии. Ето какво означава. Трябва да се гордееш с това.

Вечерите Древната Евелин сядаше на верандата на къщата на Амелия стрийт и плетеше, докато не се стъмнеше толкова, че вече не можеше да вижда. Наслаждаваше се както винаги на сънливия здрач, който падаше над Сейнт Чарлз авеню, на хората, които се щураха насам-натам, на трамваите с техните жълти светлини, полетели по криволичещите релси. Прах, това бяха дни на шум и прах - преди да се появят климатиците и огромните килими, дни, в които прибираха прането от задния двор твърдо като хартия. Тогава можеше да си направиш човече от малките стари щипки за пране - малки дървени човечета с малки шапки.

Да, тя принадлежеше на старците. Майка и? бе вечно болна, саможива, страдаща и неспирно обикаляща по коридора зад затворените врати. Тя почина, когато Джифорд и Алисия бяха още съвсем малки.

Но Джифорд все пак изпитваше някаква носталгия по онзи стар начин на живот, по разходките с Древната Евелин, която не се разделяше с ирландския си бастун. Или пък по приказките, които и? четеше прадядо Фийлдинг.

Не, всъщност никога не съм искала истински да се махна. Не бе оставала за дълго в нито един по-модерен град на Америка. Далас, Хюстън, Лос Анджелис не бяха по вкуса и?, дори с чистотата и организираността си, които можеха да бъдат доста привлекателни. Спомни първия път, когато видя Лос Анджелис. Беше дете. Истински град на чудесата! Но бързо се изморяваше от тези места. Вероятно чарът на Дестин беше в това, че бе съвсем близо до дома. Можеше просто да натисне педала на газта докрай и скоро да види как слънцето залязва зад старите дъбове. Ню Орлиънс, град на хлебарки, град на разрухата, град на нашето семейство и на много щастливи хора.

Тя си спомни един стих от Хилари Белък, който бе от крила в нещата на баща си преди смъртта му:

«Там, дето ярко свети слънцето на католиците,

там музика ехти, смехът се лее, хубаво е виното.

Или поне за мен светът така е нареден.

Benedicamus Domino!»

- Нека ти кажа нещо - рече веднъж майка и?, Лаура Лий. - Ако си десетократна Мейфеър, каквато си, никога няма да си щастлива извън Ню Орлиънс. Не се притеснявай.

Е, вероятно беше права. Десетократна, петнайсетократна. Но беше ли Лаура Лий щастлива? Джифорд още помнеше смеха и?, дрезгавия и? дълбок глас: «Аз съм твърде болна, за да мисля за щастие, скъпа. Донеси ми вестника и чаша горещ чай».

А като си помисли само, че Мона има повече мейфеърска кръв от всеки друг в рода. Каква беше тя тогава? Двайсетократна? Сега Джифорд трябваше да погледне онази компютърна диаграма, по която да проследи множеството линии, тръгнали от бракове между втори и трети братовчеди. Искаше да знае едно: беше ли се вливала в този род свежа кръв през последните четири или пет столетия?

Вече ставаше нелепо, Мейфеър се женеха за Мейфеър и дори не се опитваха да обяснят това на околните. А ето го и Майкъл Къри, сам в онези къща, Роуан я няма, само Бог знае къде е. Детето, отведено далеч за негово добро, се бе върнало у дома, за да бъде сполетяно от проклятието…

Райън бе казал веднъж, и то в съвсем неподходящ момент:

- Знаеш ли, Джифорд, има само две неща в живота, които имат значение - семейството и парите, това е. Да си много, много богат, каквито сме ние, и да си обграден от голямото си семейство.

Как се бе смяла тогава. Май беше на 15 април и той тъкмо беше попълнил данъчната си декларация. Разбираше какво има предвид той. Тя не беше художник, не беше певица, не беше танцьорка, нито музикант. Райън също. Семейството и парите бяха целият и? свят. Така бе с всички Мейфеър, които познаваше. За тях семейството не беше просто семейство, то беше клан, нация, религия, мания.

«Не бих могла да живея без тях», помисли си тя, оформяйки думите само с устни, както обичаше да прави тук, където вятърът и водата поглъщаха всичко, където ревът на вълните изпразваше главата и? от мислите, където и? идеше да запее. Трябваше да запее.