Ан Райс - Лашър

Но пък имаше любов, помисли си тя. Имаше любов и някаква форма на уважение. Тя не зависеше от никого така, както зависеше от Райън. Затова каза, както винаги:

- Обичам те, скъпи мой. - Прекрасно бе да изрече тази реплика на Ингрид Бергман така искрено, от сърце. - Наистина те обичам.

Щастливка си, Джифорд.

- Джифорд… - Тишина в другия край на линията. Адвокатът мислеше, мъжът със сребристата коса и сините очи, който се тревожеше и за нея, и за цялото семейство. Защо да вярва в призраци? Призраците не се опитваха да оспорват завещания, нито те даваха под съд, не те заплашваха с вътрешно разследване, нямаше да ти представят сметката за обяд…

- Какво, скъпи? - попита тя тихо.

- Ако наистина вярваш в това, ако наистина вярваш в това, което току-що ми каза… ако този дух наистина е преминал… и къщата е празна… тогава защо не дойде? Защо не дойде днес там?

- Онова същество е отвело Роуан - каза тя ядосана. - Но историята не свършва дотук, Райън! - Внезапно се изправи и седна на дивана. И последната частица търпение и добра воля, които изпитваше към съпруга си, се разтвориха, както винаги, в нищото. Той си оставаше същият отегчителен и невъзможен човек, който бе съсипал живота и?. Да, това бе истината. Да, обичаше го. Да, онзи призрак наистина бе преминал. - Райън, нима не усещаш нищо в онази къща? Съвсем нищо ли? Не е свършило, това е само началото! Трябва да намерим Роуан!

- Ще дойда да те прибера сутринта - каза той. Беше бесен. Нейният гняв бе събудил неговия, но все пак се опитваше да се сдържа. - Искам да дойда и да те откарам у дома.

- Добре - рече тя. - И аз искам. - Чу молбата в гласа си, молбата, която означаваше капитулация.

Само че беше доволна, задето бе събрала кураж да изрече поне частица от онова, което знаеше за «мъжа», че така, просто за протокола, бе изрекла своята дума, а той можеше да спори с нея, да я победи, да я критикува до смърт, но по-късно. Утре.

- Джифорд, Джифорд - занарежда тихо Райън. - Тръгвам. Ще съм при теб, преди да си се събудила.

Изведнъж тя се почувства много слаба, неестествено неспособна да помръдне, докато той не дойде, докато не го види да пристъпва прага.

- А сега заключи всички врати, моля те - каза Райън. - И лягай да спиш. Сигурен съм, че си се увила на дивана и всичко е отворено…

- Това е Дестин, Райън.

- Заключи се и се увери, че пистолетът е в кутията до леглото, и моля те, моля те, включи алармата.

- Пистолетът ли, за бога! Сякаш ще го използвам, ако теб те няма в къщата.

- Точно тогава трябва да го ползваш, скъпа, когато мен ме няма.

Тя се усмихна отново, защото си спомни за Мона. Бум, бум, бум.

Целувки.

Все още си изпращаха целувки, преди да затворят телефона.

Когато го целуна за първи път, беше на петнайсет и бяха «влюбени», а по късно, когато Мона се роди, Алисия каза: «Ти си щастливка. Обичаш своя Мейфеър. А аз се омъжих за моя заради това нещо!».

Джифорд съжаляваше, че не бе взела Мона още тогава. Вероятно Алисия щеше да я даде. Тя вече се бе превърнала в безнадеждна пияница. Цяло чудо бе, че Мона изобщо се роди, при това съвсем здрава и нормална. Джифорд обаче дори и не помисли да отнеме бебето на Алисия; още помнеше как Ели Мейфеър си навлече омразата на всички, когато отведе детето на Деидре, за да го спаси от семейното проклятие. Това стана в онази ужасна година, когато чичо Кортланд умря, след като падна по стълбите на къщата на Първа улица. За ужас на Райън.

Джифорд беше на петнайсет и те вече бяха много влюбени. Не, не можеш да отнемеш бебе от майка му. Те бяха подлудили Деидре, а чичо Кортланд се бе опитал да ги спре.

Разбира се, Джифорд щеше да се грижи по-добре за Мона. За бога, всеки щеше да се грижи по-добре за Мона от Алисия и Патрик. Всъщност по свой собствен начин тя наистина винаги се бе грижила за нея, както за собствените си деца.

Огънят замираше. Започна да и? става студено. Трябваше да го разпали отново. Вече нямаше нужда от много сън.

Ако задремеше към два, щеше да е отпочинала, когато Райън дойде. Така става, когато си на четирийсет и шест. Вече нямаш нужда от много сън.

Джифорд коленичи пред голямата каменна камина и взе малка дъбова цепеница от спретнато подредената купчинка встрани. Хвърли я в слабия огън. Смачка парче вестник и го пъхна в пламъка, а той започна да облизва почернелите тухли. По ръцете и лицето и? лумна ярка топлина и тя се отдръпна. Споходи я мимолетен спомен за нещо неприятно, нещо свързано с огън и със семейната история, но тя преднамерено и внимателно го забрави.