Ан Райс - Лашър

Райън все я питаше какво толкова я плаши в Марди Грас.

- Това, че всички се събирате на Първа улица, сякаш Роуан ще ви отвори вратата! Ето това ме плаши.

Отново се сети за медальона. Трябваше да провери дали е още в чантата и?. После.

- Трябва да разбереш какво означава тази къща за семейството - каза и? Райън. Сякаш не бе отрасла само на десет преки оттам, с Древната Евелин и безкрайните и? истории. - Не говоря за вещиците Мейфеър от миналото. Говоря за нас, за днешното семейство!

Тя извърна глава към облегалката на дивана. О, де да можеше да остане в Дестин завинаги. Но това не беше възможно и никога нямаше да е. Дестин беше скривалище, не беше дом. Дестин беше просто плаж и къща с камина.

Малкият бял телефон, кацнал на възглавниците до нея, издаде внезапен дразнещ звън. В първия миг Джифорд не можа да си спомни къде е слушалката, а когато посегна към нея, тя падна от кукичката си. Долепи я до ухото.

- Да, моля - каза уморено и, слава богу, чу гласа на Райън:

- Не те събудих, нали?

- Не - каза тя с въздишка. - Кога ли ще мога да спя отново? Чакам. Разкажи ми какво става там, как е Майкъл, кажи ми, че никой не го е наранил или…

- Джифорд, за бога! Какво си мислиш, като говориш така? Че тази литания ще промени случилото се? Какво, заклинания ли правиш. Каква полза? И сигурно искаш да чуеш нещо от моята уста? Какво се очаква да направя? Да ти съобщя внимателно, че някой е стъпкан от полицай на кон или сгазен от лодка?

О, слава богу, всичко беше наред. Тя вече можеше да затваря, но нямаше да е много мило към Райън, който сега и? докладваше накратко: «Всичко мина добре, глупаче, трябваше да останеш с нас».

- След двайсет и шест години все още не знаеш какво мисля - рече тя апатично, без намерение да спори, нито пък да говори повече. Почувства се изтощена сега, когато Марди Грас най-после бе свършил.

- Не, със сигурност не знам какво си мислиш - каза той спокойно. - Не знам защо си във Флорида, а не тук с нас.

- Мини нататък, моля те - рече Джифорд невъзмутимо.

- Майкъл е добре, много добре. Всички са добре. Жан събра повече мъниста от всички в семейството. Малката Сиси спечели костюм, а Пиърс определено иска да се ожени за Кланси на минутата! Ако искаш сина ти да направи всичко както трябва, ела и се разбери за сватбата с майката на Кланси. Тя определено не ме слуша.

- Каза ли и?, че ние ще платим?

- Не, не стигнах дотам.

- Направи го. Тя иска да чуе това. Кажи ми пак за Майкъл. Какво му наговорихте за Роуан?

- Споменавахме я възможно най-малко.

- Слава богу!

- Просто още не е достатъчно силен да чуе цялата история.

- Нима някой знае цялата история? - рече Джифорд с горчивина.

- Но ще трябва да му кажем, Джифорд. Не можем да отлагаме много. Той трябва да знае. Вече се оправя, физически. Виж, психически, не мога да кажа. Никой не може. Изглежда… някак различно.

- По-стар ли имаш предвид? - рече тя унило.

- Не, просто различно. Не става дума само за посивялата му коса. Говоря за погледа му, за поведението му. Държи се много мило и любезно с всички.

- Не е нужно да го разстройваш - каза Джифорд.

- Не се безпокой, остави това на мен - каза Райън. Това бе любимата му фраза, която винаги произнасяше с изключителна нежност. - Просто се погрижи за себе си. Не влизай сама във водата.

- Райън, водата е ледена. В къщата гори огън цял ден. Небето е ясно и синьо. И тихо. Понякога си мисля, че мога да остана тук завинаги. Съжалявам, Райън. Просто не можех да дойда в къщата на Първа улица. Не можех.

- Знам, Джифорд, знам. Но искам да те уверя, че за децата това бе най-хубавият Марди Грас. Всички обичат да ходят на Първа улица. Всички минаха оттук днес. Поне шест-седемстотин души. Честно казано, не знам колко точно. Помниш ли Мейфеър от Дентън, Тексас? Дори те дойдоха. И Грейдис от Ню Йорк. Беше много мило от страна на Майкъл да остави нещата да протекат както винаги. Джифорд, не искам да те упреквам, но ако беше видяла как мина всичко, щеше да разбереш.

- Ами Алисия? - Имаше предвид дали е била трезва. - Те с Патрик добре ли са?

- Алисия не дойде в къщата. Още в три следобед беше напълно пияна. Патрик пък не биваше да идва. Той е болен. Наложи се да му осигурим малко медицинска помощ.

Джифорд въздъхна. Надяваше се Патрик да умре. Да, наистина. Защо да се заблуждава? Никога не го беше харесвала, нито пък го обичаше, а сега той се бе превърнал в ужасно бреме за всички около него - отвратителен пияница, който изпитваше извратено удоволствие да тормози жена си и дъщеря си. Мона не обръщаше внимание. «Не уважавам татко», казваше тя студено. Но Алисия винаги бе в ръцете му. «Защо ме гледаш така? Какво съм направил сега? Ти ли изпи последната бира? Знаеш, че е последната, и все пак нарочно я изпи!»