Ан Райс - Лашър

- Щях да умра на онзи таван, ако не беше Жулиен - полудяла, онемяла, повяхнала като цвете, невидяло никога слънце. Жулиен ме дари с дете, твоята майка, горката ти майка.

- Но защо, защо чичо Жулиен е направил това с толкова малко момиче? - бе попитала Джифорд веднъж, за да получи покъртителен отговор:

- Трябва да се гордееш, че си Мейфеър. Гордей се с кръвта си. Жулиен предвиди всичко. Наследствената линия бе започнала да отслабва. Аз обичах Жулиен и той ме обичаше. Не се опитвай да разбереш тези хора - Жулиен, Мери Бет и Кортланд - защото те бяха гиганти на тази земя, каквито днес вече не съществуват.

Гиганти на земята. Кортланд, собственият син на Жулиен, беше баща на Древната Евелин, макар че тя никога не го призна! А Лаура Лий - дете на Жулиен! Господи, Джифорд не можеше дори да проследи това объркано родословие, ако не го начертае на хартия, нещо, което никога не бе искала да направи. Гиганти! По-скоро дяволи от ада.

- О, колко невероятно пикантно - бе казала Алисия, докато слушаше с блеснали очи, винаги готова да се подиграе на Джифорд за сълзите и?. - Продължавай, бабо, какво стана после? Разкажи ни за Стела.

Алисия се бе пропила още на тринайсет. Изглеждаше по-голяма за възрастта си, въпреки че бе слаба и крехка като Джифорд. Ходеше в баровете в центъра и пиеше с непознати мъже, а после дядо Фийлдинг я «уреди» с Патрик само и само да я обуздае. Точно Патрик от всички братовчеди. Ужасна идея, въпреки че тогава той не изглеждаше толкова зле.

«Всички тези хора са от моята кръв», помисли си Джифорд. Моята сестра е омъжена за свой втори или трети братовчед, Патрик. Е, едно може да се каже със сигурност, Мона не е идиот. Да, тя беше плод на кръвосмешение, дете на алкохолици, но въпреки че бе малко дребничка, както казваха за ниските момичета в Юга, беше победител във всяко отношение.

Вероятно най-хубавата от всички Мейфеър по света и със сигурност най-умната, най-дръзката и най-войнствената. Джифорд не можеше да спре да я обича, каквото и да направеше. Винаги се усмихваше, когато си спомнеше как Мона стреляше на онова стрелбище и как и? крещеше заради тапите за уши: «Хайде, лельо, не знаеш кога ще ти се наложи да го използваш. Хайде, хвани го с две ръце».

Пък и сексуалната и? зрялост - откачената идея, че трябва да познава много мъже - направо влудяваше Джифорд. Това определено говореше за преждевременно развитие. Джифорд обаче трябваше да признае, че се притеснява по-скоро за мъжете, които привличаха вниманието на Мона. На безсърдечната Мона. Нещо противно се бе случило с Рандъл, със сигурност Мона го бе съблазнила и после бе изгубила интерес. Но Джифорд не можеше да попита направо. Със сигурност не и Рандъл, който като че получаваше апоплектичен удар само при споменаването на Мона и твърдеше, че не би наранил и муха, какво остава за дете и прочие. Сякаш искаха да го изпратят в затвора!

А като си помислеше само, че онези разбирачи от Таламаска не знаеха нищо за Мона; не знаеха нищо за Древната Евелин и чичо Жулиен. Не знаеха нищо за едно малко момиче, което днес, на тази възраст, вероятно бе истинска вещица, истинска.

Тези мисли носеха на Джифорд объркващо, смущаващо удовлетворение - фактът, че Таламаска не знае повече от семейството за случилото се между Жулиен и Августин, нито що за човек е бил Жулиен и колко много незаконни деца е оставил след себе си.

О, по-голямата част от историята в досието на Таламаска беше трудна за приемане. Например този призрак - това беше отвратително. Беше попречила на Райън да разпространи документа в семейството. Достатъчно бе, че той, Лорън и Рандъл са го чели, Мона също. Тя задигна досието от бюрото му и го прочете цялото, преди някой да се усети какво става.

Мона различаваше реалност от фантазия, а Алисия не можеше и затова пиеше. Повечето Мейфеър също не правеха тази разлика, включително Райън. В отказа си да повярва в някакво свръхестествено наследствено зло, той беше също толкова далеч от реалността, колкото и старите вещици, които виждаха духове навсякъде.

Но Мона беше умна. Дори когато миналата година дойде и обяви, че тя, Мона Мейфеър, вече не е девствена и че актът на дефлорация бил маловажен, но промяната в нейния външен вид била най-важното нещо на света, все пак добави:

- Взех хапче, лельо, пък и си водя календарче. Просто трябваше да опитам какво е, да пия от извора, нали разбираш, да разбера за какво точно говори Древната Евелин. Но не съм неразумна, грижа се за здравето си.

- Правиш ли разлика между добро и зло, Мона? - попита я Джифорд победена, а някъде много дълбоко в сърцето си даже и? завиждаше. Вече бе започнала да плаче.