Ан Райс - Лашър

Беатрис винаги заемаше такава позиция. Навремето тя ходеше при горката луда Деидре, носеше и? бонбони, които тя не можеше да яде, и копринени нощници, които никога нямаше да облече. Пак тя три или четири пъти в годината посещаваше Древната Евелин, дори когато тя не бе проговаряла от шест месеца.

«Е, скъпа, наистина е срамота, че затвориха ресторанта в «Холмс». Помниш ли как ходихме да обядваме там, ти, аз, Мили и Бел?»

Сега тя беше в къщата, щураше се из спалнята, а после отиваше на Амелия стрийт, за да се увери, че всички имат какво да ядат. Добре, че Майкъл харесваше Беатрис. Но нея всички я харесваха. Най-невероятната проява на несломимия и? оптимизъм бе това, че явно възнамеряваше да се омъжи за Аарън Лайтнър, а ако някой знаеше, че нещо ужасно се е случило, това без съмнение беше той.

Аарън Лайтнър се беше вгледал продължително в Роуан и после излезе от стаята. Изражението му бе гневно и мрачно. Втренчи се в Мона за миг, а после тръгна бързо по коридора да намери телефон, за да се обади на доктор Ларкин и всъщност тогава стана ясно, че той е напуснал хотела.

Какви ли разговори водеха Беатрис и Аарън? Тя пляскаше с ръце и казваше: «Е, ще трябва да и? инжектираме нещо, за да и? влеем малко енергия?». А той стоеше в тъмния коридор и отказваше да отговаря на въпросите на хората, взираше се в Мона и после в нищото, докато останалите просто започнеха да разговарят помежду си и забравяха, че той е там.

Никой не споменаваше за странна миризма в сградата в Хюстън. Но щом оттам пристигна първият пакет, с дрехи и калъфки на възглавници, Мона веднага я усети.

- Да, това е, миризмата на онова същество - каза тя.

Рандъл вдигна вежди и рече:

- Хубаво, само дето не знам какво да правим с тая информация.

Мона го срази, като отвърна простичко:

- Нито пък аз.

След два часа той влезе в кабинета и каза:

- Трябва да си вървиш у дома, при Древната Евелин.

- В онази къща има седемнайсет жени и шестима мъже. Защо според теб трябва да ходя там? Не искам. Не искам да виждам майка си вкочанена, нито пък вещите и?. Не искам да ходя! Няма смисъл, нелогично е. Какъв е смисълът дъщерята на мъртвата жена да ходи там. Защо не полегнеш да поспиш?

Обадиха се от една от агенциите, но само за да съобщят, че никой, абсолютно никой, не е видял мистериозният мъж да излиза от сградата в Хюстън. Бяха проучени всички смъртни случаи в целия град. Никой от тях не приличаше на смъртните случаи в семейството. Всеки си имаше някакво обяснение, което изключваше намесата на мистериозния мъж.

Мрежата беше огромна; мрежата беше тънко изпредена; мрежата беше силна.

Някъде към пет дойдоха първите доклади от авиокомпаниите. Да, мъж с дълга черна коса, брада и мустаци, взел полета в три часа на Великопостната сряда от Ню Орлиънс за Хюстън. Първа класа. Изключително висок, с приятни обноски и красиви очи.

Дали е взел такси на летището - или лимузина, може би автобус? Летището в Хюстън беше огромно, но пък стотици хора задаваха въпроси и търпеливо разпитваха евентуалните очевидци. «Ако е тръгнал пеша, все някой го е видял?»

«Ами самолетите от Хюстън за насам? Миналата нощ? Вчера?» Отново проверки.

Накрая Мона си помисли, че трябва да иде в къщата. Трябваше да види братовчедката Роуан Мейфеър. Трябваше да я посети. От тази мисъл гърлото и? се сви. За миг не можеше нито да мисли, нито да говори. Но трябваше да иде.

Вече беше тъмно.

Току-що бе дошъл факс, копие от бордова карта, издадена на мистериозния мъж от авиокомпанията, когато се бе връщал в Хюстън. Бе използвал името Самюъл Нютън. Беше платил в брой. Самюъл Нютън. Ако такъв човек съществуваше в Щатите, със сигурност щяха да го открият.

Но пък Лашър можеше да е измислил това име в момента. Бе пил мляко в самолета, няколко чаши. Стюардесата постоянно му носела мляко. Иначе по време на полета не се случило нещо необичайно. Все пак до Хюстън бе само час.

Мона се взираше в екрана на компютъра.

«Нямаме никаква следа за местонахождението му, но всички жени са в безопасност. Ако научим за друг смъртен случай, това ще означава, че е станало преди това.»

После съхрани и затвори файла. Изчака, докато малките светлинки просветнаха. Натисна бутона и ниското бучене на захранването отмря.

Тя стана и взе чантичката си инстинктивно, без да поглежда. В такъв момент ръката и? винаги намираше сама къде е паднала чантата и?.

Преметна каишката на рамо, краката малко я боляха от високите обувки. Костюмът не беше зле. Блузката бе хубава. Но тези обувки… Нищо. Понякога не е много лесно да си жена.