Ан Райс - Лашър

- Струва ми се, че в асансьора е припаднал отново. Виж това. Кръвта по килима. Той е слаб и лошо ранен.

Е, тогава е бил слаб, но сега?

Проверяваха всички спешни отделения в града. Всяка болница, клиника, всеки лекарски кабинет. Щяха да се обадят и в покрайнините, а после да разширят търсенето в концентрични кръгове, докато не открият къде е изчезнал раненият мъж. Проверяваха всичко в непосредствена близост до сградите. Проверяваха уличките, покривите, ресторантите в съседство. Ако мъжът беше наблизо, и то ранен, щяха да го намерят.

Но кървавите следи изчезваха под колелата на преминаващия трафик. Дали мъжът се бе качил на някакво превозно средство, или просто бе пресякъл улицата?

Цялото разследване беше частно, с всички ресурси, които парите можеха да осигурят.

Постоянно се включваха още детективски агенции, раздаваха се задачи и се събираше информация. Кръвните проби от Хюстън бяха изследвани от частни лекари в частни лаборатории, чиито имена знаеха само Лорън и Райън. Бяха взети отпечатъци от мрачната затворническа стая. Всяко късче плат, а такива имаше много, беше събрано, описано и изпратено на «Мейфеър и Мейфеър».

Бяха проучили и други следи. Смачкан бележник и пластмасова хотелска карта, открити в Хюстън, се оказаха от хотел в Ню Йорк. Хората там сега също бяха разпитвани. Шофьорът на камиона пътуваше към Ню Орлиънс на разноски на семейството, за да разкаже всичко лично.

Мръсната затворническа килия в празната офис сграда беше грозна картинка. Мъртвите цветя, счупеният порцелан и кръвта по пода. Роуан бе избягала, но после с нея се бе случило нещо ужасно. Беше се случило сред полето, под онова известно дърво, наречено Дъбът на Габриел. Красиво място. Мона го знаеше. Много ученици го знаеха. Всички ходеха в Сейнт Мартинвил, за да видят Аркадския музей и Дъба на Габриел. В самия град беше пък Дъбът на Еванджелин, а Дъбът на Габриел беше извън него, до една стара къща. Габриел бе протегнал клони в очакване на Еванджелин. А Роуан бе отишла там, между клоните му, в тревата.

Токсичен шок, алергична реакция, имунен срив. Стотици предположения. Само че кръвните проби не показаха наличието на токсини, не и снощи, нито пък днес. Каквото и да се бе случило покрай този аборт, то беше преминало. Вероятно просто бе изгубила детето и после бе припаднала.

Грозна, грозна работа.

Но можеше ли да има нещо по-грозно от вида на самата Роуан Мейфеър в бялото болнично легло. Главата и? бе отпусната на възглавницата, ръцете и? лежаха до тялото, а очите и? се взираха в нищото. Беше крайно измършавяла и бяла като платно, но най-лошо бе състоянието на леко извитите навътре ръце. Лицето и? бе напълно безизразно, като че бе лишена от индивидуалност. Изглеждаше почти като безмозъчно същество - лежеше с широко отворени очи, не реагираше нито на движение, нито на светлина. Устните и? изглеждаха съвсем малки и странно закръглени, сякаш бяха загубили онова, което ги бе разтегляло във формата на красива женска уста. Дори докато Мона седеше до нея, ръцете на Роуан продължаваха да се извиват към тялото и?, а сестрите бързаха да ги изпънат.

Косата и? беше съвсем оредяла, сякаш голяма част от нея бе окапала. Още един признак на сериозно недохранване и на изтощение заради бременността. Тя беше така дребна в болничната нощница, че приличаше на ангелче от Коледна процесия.

До нея беше и Майкъл, объркан и съсипан. Седеше до леглото и?, говореше и?, обясняваше и? как ще се грижи за нея, че всички са се събрали, че тя не бива да се страхува. Каза и?, че ще сложи цветни картини в стаята и? и ще и? пусне музика. Бил открил един стар грамофон и щял да и? пуска плочи. Не спираше да говори.

- Ще се погрижим за всичко. Ще се… погрижим за всичко.

Като че се страхуваше да изрече нещо друго, като например: «Ще намерим онова копеле, онова чудовище». Не, кой би искал да каже това на невинното безизразно същество, което лежеше там. Гротескно подобие на жената, която умееше да оперира със съвършена прецизност хорските мозъци.

Мона знаеше, че Роуан не чува нищо. Вече нямаше и нищо за слушане. Мозъкът и? все още работеше, колкото да кара дробовете да функционират напълно механично и сърцето да бие със същия ритъм, но крайниците и? ставаха все по-студени.

Всеки миг мозъкът можеше да спре да подава командите си и тялото щеше да умре. Защото владетелят на това тяло си беше отишъл. Линията на енцефалограмата беше почти равна.

Подобни малки вълнички от време на време можеха да се появят и при вече мъртъв мозък. Казват, че винаги се улавяло нещо.