Ан Райс - Лашър

- Нима не си говорил с него досега?

- Бях доста зает, а Аарън изобщо не сътрудничи напоследък.

Чакаше ги разкошна американска лимузина с тапицерия от сиво кадифе. Стъклата бяха така затъмнени, че над света отвън внезапно сякаш се спусна мрак. Юри седеше неподвижно и мислеше за нещо, случило се преди години.

Спомни си дългия влак, в който пътуваше с майка си за Сърбия. Тя му беше дала нещо. Един пикел, въпреки че тогава той не знаеше какво представлява - дълъг, кръгъл инструмент с остър връх от метал и дървена дръжка, по която боята вече се лющеше.

- Ето, вземи това - каза му тя. - Използвай го, ако се наложи. Удряй право… между ребрата.

Колко яростна изглеждаше тогава, а той бе така изплашен.

- Но кой иска да ни нарани? - попита я. Вече не знаеше какво бе станало с онзи пикел. Вероятно го беше забравил във влака.

Той не оправда очакванията и?. Беше провалил и нея, и себе си. Едва сега осъзна - докато тази разкошна кола летеше по магистралата - че няма никакво оръжие, няма пикел, нито дори нож. Не носеше даже швейцарското си ножче - беше го оставил у дома, защото не можеше да се качи с него в самолета.

- Ще се почувстваш по-добре, щом се свържеш със Старшите и бъдеш поканен официално да се върнеш у дома.

Юри погледна Столов, който седеше до него, облечен изцяло в черно, като свещеник. Изпъкваха само бялата якичка и големите му бледи ръце, положени върху коленете.

Юри се усмихна и отвърна:

- Така е. Да изпратя факс до Амстердам. Тоя номер е добре измислен, за да внуши доверие.

- Юри, моля те, имаме нужда от теб - каза Столов, изглеждаше искрено разстроен.

- Сигурен съм, че имате. Колко ни остава до Аарън?

- Само пет минути. Този град е по-малък. Само пет минути и ще бъдем там.

Юри взе черния говорител от тапицираната с кадифе преграда на колата и каза:

- Шофьор?

- Да, сър.

- Искам да спрете някъде, където продават оръжия, пистолети. Знаете ли такова място?

- Да, господине. Саут Рампарт стрийт.

- Чудесно.

- Защо ти е оръжие? - попита Столов, смръщил светлите си рошави вежди. Лицето му бе почти тъжно.

- Заради циганската ми кръв - отвърна Юри. - Не се тревожи.

Човекът в магазина на Саут Рампарт стрийт имаше цял арсенал във витрината и на стената зад него.

- Ще ви трябва шофьорска книжка от Луизиана - рече той.

Столов само гледаше. Юри беше вбесен, че не може да се отърве от него, чувстваше се като арестуван.

- Случаят е спешен - настоя той. - Трябва ми пистолет с дълга цев, ето този. Магнум. И кутия с патрони. - Извади пари от джоба си. Десет стодоларови банкноти, после още десет. Изброи ги бавно и каза: - Не се тревожете, не съм престъпник. Но имам нужда от пистолет.

Зареди го още там, в малкия сенчест магазин, пред очите на Столов. А останалите патрони разпредели поравно в джобовете си.

Щом излязоха на слънце, Столов каза:

- Да не си мислиш, че е проста работа да застреляш това същество?

- Не. Ти ще го спреш, нали помниш? Ние с Аарън си отиваме у дома, но все пак сме в опасност. Сам го каза. Ужасна опасност. И ето, аз си купих пистолет. - Посочи към колата. - След теб, моля.

- Юри, моля те, да не направиш някоя глупост - каза Столов. Този път не беше ядосан, а само угрижен. Сложи ръка върху неговата и Юри се зачуди колко светла кожа има този скандинавец и колко тъмна е неговата собствена.

- Каква глупост?

- Ами например да се опиташ да го застреляш. - Мъжът беше раздразнен. - Орденът заслужава по-разумно отношение от твоя страна.

- Да, разбрах. Не се притеснявай.

Усмихна се на Столов, отвори вратата на колата и му направи знак да влезе. Сега Столов бе станал подозрителен, неспокоен, дори малко изплашен.

«А аз дори не знам как точно се дърпа спусъкът», помисли си Юри.

Двайсет и шест

Мона никога не бе мислила, че първият и? ден в «Мейфеър и Мейфеър» ще бъде такъв. Седеше до голямото бюро на Пиърс в разкошен облицован с тъмно дърво кабинет, и пишеше яростно на компютъра, който беше малко по-бавен от нейния у дома.

Роуан Мейфеър бе още жива, единайсет часа след операцията и дванайсет часа след изключването на респиратора. Можеше да спре да диша всеки момент или да живее още седмици. Никой не знаеше.

Разследването продължаваше. Сега Мона нямаше какво друго да стори, освен да стои с останалите - да мисли, да чака и да пише.

Удряше по бялата клавиатура, леко подразнена от шумното тракане на клавишите.

«Поверително от Мона Мейфеър». Файлът беше с парола. Никой не можеше да го отвори, освен нея самата. Когато се прибере вкъщи, щеше да го прехвърли по модема, но засега не можеше да излезе оттук. Тук и? беше мястото. Не беше мърдала от сградата от миналата нощ. Записваше всичко, което бе видяла, чула, почувствала и помислила.