Ан Райс - Лашър

Спомни си нещо незначително. Леля Джифорд и? бе споменавала нещо за обувки с токчета. «Те не ни даваха да носим тънки токчета. С Древната Евелин отидохме в «Мейсън Бланш» и аз исках високи токчета, но тя не се съгласи.»

Пиърс се сепна, сякаш беше почти задрямал, когато я видя да се изправя зад бюрото.

- Отивам на Първа улица - каза Мона.

- Не и сама! Няма да те пусна дори да се качиш сама в асансьора.

- Знам. Навсякъде има охрана, но ще се кача в трамвая. Имам нужда да помисля.

Естествено той тръгна с нея.

Не си беше почивал дори за час от погребението на майка му досега, а със сигурност и преди това. Горкият красив Пиърс, стоеше мрачен и тревожен на ъгъла на «Карондолет» и «Канал», сред познатата тълпа, и чакаше трамвая. Вероятно никога не се бе качвал в трамвай през живота си.

- Трябваше да се обадиш на Кланси, преди да тръгнем - каза му Мона. - Тя се обади по-рано. Не ти ли казаха?

Той кимна.

- Кланси е добре. Тя е с Клер и Джен. Джен все плаче. Искат да идеш при тях.

- Но аз не искам. - Джен бе все още малко дете. Не можеше да и? обясни нищо, а да я бави беше сложна работа.

Трамваят бе претъпкан с туристи, имаше съвсем малко местни хора. Туристите се разпознаваха по ярките, добре изгладени дрехи, защото времето бе още хладно. Но когато влажното лято настъпеше, те щяха да са също така измачкани и полуголи като всички останали в града. Мона и Пиърс седнаха заедно на дървената седалка, а трамваят затрака надолу по Сейнт Чарлз авеню - малък каньон насред града в манхатънски стил, изпълнен с офис сгради. После зави по «Лий Съркъл» и пое към горната част на града.

Онова, което се случи на ъгъла на «Джаксън» и Сейнт Чарлз, бе почти магично - внезапно се появиха дъбовете - огромни, тъмни и надвиснали над булеварда. Неугледните сгради изчезнаха. Започна светът на колонадите и магнолиите. Гардън Дистрикт. Усещаше се някакъв покой, който те обгръща, и оставаш сам със себе си.

Мона слезе от трамвая преди Пиърс и пресече бързо към реката, после мина през «Джаксън» и продължи нагоре по Сейт Чарлз авеню. Вече не беше толкова студено. Не и тук. Тук царуваше мекота и безветрие. Жътварчетата пееха. Като че беше твърде рано за тях, но Мона им се зарадва, обичаше песните им. Никога не бе смятала, че има определен сезон за жътварчетата. Те като че пееха по различно време през годината. Може би се събуждаха всеки път, когато ставаше достатъчно топло. Когато се качи пак на изкъртения тротоар на Първа улица, тя си помисли, че не би могла да живее на място, където не съществува подобно жужене.

Пиърс вървеше до нея, мълчеше и имаше леко учуден вид, когато тя се извръщаше към него. Изглеждаше, сякаш спи прав.

Когато стигнаха до «Притания», видяха много хора и паркирани коли пред голямата къща. Видяха и охранителите. Една част бяха облечени във войнишко зелено и бяха от частна агенция, а другите бяха просто полицаи в техните обичайни сини униформи.

Мона не можеше вече да ходи с високите обувки, затова ги свали и продължи по чорапи.

- Ако настъпиш някоя голяма хлебарка, няма да ти е много приятно - отбеляза Пиърс.

- О, със сигурност.

- Това да не е някой нов похват, Мона. Чух да го прилагаш и на Рандъл. Просто безизразно съгласие. Ще настинеш така боса и ще си скъсаш чорапите.

- Пиърс, хлебарките не излизат по това време на годината. Но какъв смисъл има да ти го казвам? Нима ще ме послушаш? Осъзнаваш ли, че нашите майки са мъртви, Пиърс? Нашите майки? И двете. Казах ли ти го вече?

- Не си спомням - каза той. - Трудно е да помниш, че са мъртви. Все още си мисля, че мама щеше да знае какво да се направи в тази ситуация, че ще се появи всяка минута. Знаеш ли, че татко не и? беше верен?

- Ти откачи ли?

- Не, има друга жена. Видях го с нея тази сутрин, в кафенето на офиса. Държеше я за ръката. И тя е Мейфеър. Казва се Клеменс. Той я целуна.

- Тя е просто притеснена братовчедка. Работи в сградата. Често я виждам там по обяд.

- Не, тя е любовница на баща ми. Обзалагам се, че мама е знаела. Надявам се да не и? е пукало.

- Не мога да повярвам такова нещо за чичо Райън - каза Мона, но в същия миг си даде сметка, че го вярва. Наистина го вярваше. Чичо Райън беше много хубав, преуспял мъж, пък и бе женен от много време за Джифорд.

Най-добре беше да мислят за нещо друго. Джифорд бе в криптата, напълно мъртва и погребана още преди началото на тази касапница. Скърбиха за нея, докато още имаше време за скръб. Виж, за Алисия какво да каже… Мона осъзна, че дори не знае къде е тялото на майка и? в момента - в болницата или в моргата. Не искаше да мисли, че е в моргата. Е, тя нямаше да спи вечно. Просто бе припаднала за малко. Отново почувства буца в гърлото си и преглътна с мъка.