Ан Райс - Лашър

- Какво точно ти каза чичо Жулиен? - попита Пиърс по своя леко объркан и невинен начин. Не се подиграваше. Просто искаше да разбере за какво говори Майкъл.

- Не се притеснявай - отвърна Майкъл. - Ще има време за това. Скоро. Тогава ще разбера какво да сторя.

- Звучиш много уверен в себе си - каза тихо Хамилтън Мейфеър. - Ще ми се и аз да знаех какво ще се случи.

- Забравете за това сега - обади се Мона.

- Сега трябва да пазим тишина - каза сестрата. - Помнете, че доктор Мейфеър може би ви чува. - Тя им кимна енергично и направи знак да замълчат. - Не бива да казвате нищо… разстройващо.

Другата сестра седеше до малка махагонова масичка и пишеше. Белите и? чорапи бяха опънати силно по едрите и? крака.

- Гладен ли си, Майкъл? - попита Пиърс.

- Не, синко. Благодаря ти.

- Аз съм - обади се Мона. - Ще идем долу да хапнем нещо.

- Но ще се върнеш, нали? - настоя Майкъл. - Боже, Мона, сигурно си много изморена. Много съжалявам за майка ти. Чак после разбрах.

- Не се притеснявай - каза Мона. Искаше да го целуне. Искаше да му каже, че е стояла далеч от него цял ден заради онова, което бяха направили. Тя нямаше да го стори, ако знаеше, че Роуан ще се върне така скоро и по този начин. Мислеше, че…

- Знам, кукличке - каза и? той и се усмихна сърдечно. - На нея сега не и? пука за това. Всичко е наред.

Мона кимна и го дари със своята потайна усмивка.

Точно преди тя да излезе, Майкъл запали още една цигара. Още щом щракна запалката, и двете сестри се вторачиха свирепо в него.

- Я млъкнете - обади се Хамилтън Мейфеър.

- Нека си пуши! - настоя Магдален.

Сестрите се спогледаха студено. «Дали да не наемем други», зачуди се Мона.

- Да - отзова се Магдален тихо, - ще се погрижим за това после.

«Веднага», помисли Мона и тръгна с Пиърс към долния етаж.

В трапезарията седеше един много стар свещеник, сигурно Тимоти Мейфеър от Вашингтон. Чистичък и старомоден в своя безукорен костюм, черен нагръдник и сияеща бяла католическа якичка. Когато Мона и Пиърс минаха покрай него, възрастният свещеник каза с висок, отекващ шепот на жената до него:

- Осъзнавате ли, че когато тя умре… няма да има буря! За първи път няма да има буря.

Двайсет и седем

На Аарън вече не му пукаше. Тримата стояха на моравата. Юри се чудеше дали след време щеше да окачестви това като най-лошия ден в живота си. Откри наставника си чак вечерта в тази голяма розова къща на булеварда, по който минаваха шумни трамваи. Тя бе пълна с плачещи хора. Столов беше неотлъчно до него, натрапчиво и смущаващо присъствие, което постоянно му шепнеше нещо, откакто напуснаха хотела, за да идат в къщата на Мейфеър на Първа улица и после на Амелия стрийт.

Хората тук оплакваха мъртвите, както го правеха циганите - плачеха и виеха. Имаше много алкохол. Мнозина от събралите се стояха навън, пушеха и разговаряха. Атмосферата бе някак дружеска и все пак напрегната. Сякаш всички очакваха нещо.

Тук обаче не бе докарано тялото на нито една от починалите жени. Едната беше вече в гробницата, а другите в моргата на близката болница. Тези хора тук не се бяха събрали на бдение, а за да се защитят, сякаш всички крепостни бяха потърсили убежище в замъка, само дето тези тук не бяха никакви крепостни.

Аарън не изглеждаше напрегнат. Напротив, изглеждаше добре, въпреки всичко станало. Беше жизнен, със здрав вид, а по-изострените черти на лицето му се дължаха на хладното подозрение, което изпитваше към Столов, който пък не спираше до говори. Аарън дори като че се бе подмладил тук, вече не приличаше толкова на възрастен интелектуалец, колкото на енергичния джентълмен, какъвто бе преди години. Бялата му чуплива коса беше по-дълга и по-гъста, а очите му пазеха характерната си яркост. Каквото и да се бе случило в Ню Орлиънс, то не го бе сломило, нито пък състарило. Само дето в гласа му се долавяше някакво дълбоко обезсърчение, което сега вече се превръщаше в гняв.

Юри усети това, защото го познаваше твърде добре. Ако и Столов го бе усетил, то не го показа с нищо. Беше твърде зает да говори, да се опитва да ги убеди в правотата си.

Стояха далеч от останалите на окосената морава под дърво, което Аарън нарече магнолия. То не беше цъфнало, още бе рано за това, но пък имаше огромни лъскави зелени листа.

Столов продължаваше да говори тихо и настоятелно, почти обаятелно. Очите на Аарън обаче си останаха студени като камък и не изразяваха нищо. Нищо, освен гняв. Погледна Юри. Какво ли видя? Юри се озърна многозначително към Столов, но съвсем кратко, за част от секундата.