Ан Райс - Лашър

Пресякоха Честнът стрийт и минаха през малка групичка охранители и братовчеди - Юлали, Тони и Бетси Мейфеър. Гарви Мейфеър стоеше на верандата с Дани и Джим. Няколко гласа се издигнаха едновременно, за да кажат на охранителите, че Мона и Пиърс могат да влязат.

В коридора също имаше охрана. Както и в двойния салон, и пред вратата на трапезарията - там стоеше тъмна набита фигура с дебели бедра.

Усещаше се съвсем слабо старата миризма. Да, стара и много слаба, както се долавяше от нещата, изпратени от Хюстън. Както се долавяше и от самата Роуан.

Охранители имаше на върха на стълбището и пред вратата на спалнята, и дори вътре - пред високите прозорци към верандата. Медицинска сестра с изгладена найлонова бяла престилка нагласяше системите. Роуан лежеше под балдахина - дребно, незначително безлично лице върху голямата пухкава възглавница. Майкъл седеше до нея и пушеше цигара.

- Тук май няма никакъв кислород - отбеляза Мона.

- Стига, скъпа, тъкмо ме скастриха за това. - Той дръпна жадно за последно и смачка цигарата в стъкления пепелник на нощната масичка. Гласът му бе нисък, красив и мек - някак омаломощен от трагедията.

В отсрещния ъгъл младата Магдален Мейфеър и старата леля Лили стояха като истукани на столове с прави облегалки. Магдален шепнеше молитва и кехлибарените зърна на броеницата и? проблясваха, когато ги премяташе с пръсти. Очите на Лили бяха затворени.

Другите стояха в сенките. Лъчът на лампата до леглото падаше директно върху лицето на Роуан Мейфеър, сякаш беше прожектор на камера, а тя изглеждаше по-малка дори от дете. Някак миловидна и ангелска, с пригладена назад коса.

Мона се опита да открие в това лице старото му изражение - отпечатъка на нейната личност, но не можа.

- Пусках и? музика - каза Майкъл със същия нисък глас. Погледна към Мона. - Пуснах и? виктролата на Жулиен, но сестрата каза, че на Роуан може да не и? харесва звука. Защото пращи и е… особен. Би трябвало да и? хареса, не мислиш ли?

- Е, вероятно сестрата не го е харесала - отвърна Мона. - Искаш да пусна музика ли? Мога да донеса радиото от библиотеката долу. Вчера го видях, до твоето кресло.

- Не, така е добре. Ще поседнеш ли малко при мен? Радвам се да те видя. Знаеш ли, видях Жулиен.

Пиърс замръзна. В ъгъла един друг Мейфеър, май се казваше Хамилтън, хвърли бърз поглед към Майкъл и бързо извърна очи. Лили веднага се обърна наляво и се втренчи в него. Магдален продължи да премята броеницата си, но изгледа всички присъстващи съвсем бавно и накрая погледът и? се спря отново на Майкъл, който продължи:

- Видях го - каза той с дрезгав шепот. - И… той ми каза много неща. Но не ми каза, че ще се случи това. Не ми каза, че тя си идва у дома.

Мона седна на малкото кадифено кресло до него с лице към леглото.

- Жулиен вероятно не е знаел - рече тя тихо, без да обръща внимание на останалите.

- Чичо Жулиен ли имате предвид? - прошепна Пиърс в другия край на стаята. Хамилтън Мейфеър се обърна и се втренчи право в Майкъл, като че той беше най-интересното нещо на света.

- Хамилтън, ти какво правиш тук? - попита Мона.

- Ами сменяме се - каза Магдален тихичко, а Хамилтън рече: - Просто искаме да бъдем тук.

От тях се излъчваше някакво благоприличие, но и отчаяние. Хамилтън беше може би на двайсет и пет. Изглеждаше добре, не беше красив и ярък като Пиърс, но бе много хубав по свой собствен начин. Мона не можеше да си спомни кога за последно е говорила с него. Той се вгледа право в нея, облегна се на полицата на камината и добави:

- Всички братовчеди са тук.

Майкъл я погледна, сякаш не бе чул нищо от думите на останалите.

- Какво искаш да кажеш? - попита той Мона. - Как така Жулиен не е знаел? Трябва да е знаел.

- Не е точно така, Майкъл - възрази тя, като се опитваше да шепне съвсем тихо. - Както казва една стара ирландска поговорка - призракът е посветен само в своите си дела. Пък и това не е бил точно той, знаеш го. Призраците на мъртвите не са самите хора.

- О, не - каза Майкъл тихичко, но много разпалено. - Беше Жулиен. Той беше. Говорихме с часове.

- Не, Майкъл. Това е като плочата. Слагаш иглата на пистата и певицата пее, но я няма в стаята.

- Не, той беше тук - каза тихо Майкъл, макар и без желание да спори. Посегна почти разсеяно напред и хвана ръката на Роуан, която като че оказа лека съпротива - искаше да остане притисната плътно към тялото. Той я стисна нежно, после се наведе и я целуна.

Мона искаше да го целуне, да го докосне, да му каже нещо, за да се извини, да му признае, че съжалява, да му каже да не се тревожи, но не можеше да намери думи. Беше ужасена, че той всъщност не е видял чичо Жулиен, а просто е изгубил разсъдъка си. Помисли си за виктролата, за момента, когато с Древната Евелин седяха на пода в библиотеката до грамофона и тя искаше да го навие, а Евелин каза: «Не можем да пускаме музика, докато сме в траур за Джифорд. Докато я оплакваме, не можем да пускаме радио, нито да свирим на пиано».