Ан Райс - Лашър

- Ела вътре - каза той на Юри. - Хората имат нужда от нас, ще поговорим по-късно. - Лицето му се бе променило драстично. Сега, когато Столов вече го нямаше, изглеждаше доста по-ведър.

Къщата бе изпълнена с вкусни ухания и оглушителна глъчка. Смеховете бяха силни, като изблици, почти истерични, както се случва в подобни ситуации. Чуваше се и плач. Плачеха и жени, и мъже. Един стар човек седеше до масата, скръстил ръце отгоре и?, и плачеше, а младо момиче с мека кафява коса го тупаше постоянно по рамото. Лицето и? изразяваше единствено страх.

Заведоха Юри на горния етаж, до една стая в дъното - малка, захабена, но доста симпатична - с тясно легло с колони и тъмнозлатиста копринена покривка, която явно помнеше и по-добри дни. Пердетата на прозорците бяха прашни, но той хареса топлината, уюта, дори избледнелите тапети на цветя. Зърна се в огледалото на вратата на гардероба - тъмна коса, тъмна кожа, слаб силует.

- Благодаря ви - обърна се към сивокосата жена, Беатрис, - но не мислите ли, че ще е по-добре да ида в хотел?

- Не - обади се Аарън. - Няма да ходиш никъде. Искам те тук, при мен.

Юри понечи да възрази, защото в къщата трябваше да има място за хората от семейството, но разбра какво точно има предвид Аарън.

- Хайде, нека не се натъжаваме отново - каза жената. - Няма да го понеса. Да идем да хапнем малко и да пийнем вино. Аарън, искам да седнеш и да изпиеш една чаша хубаво вино. Ти също, Юри. Хайде, идвайте.

Слязоха по задното стълбище сред задуха и белите облаци тютюнев дим. Около маса за закуска до яркия огън бяха насядали няколко души, които плачеха и се смееха едновременно, а един от тях просто се взираше навъсено в пламъците. Юри не можеше да види огъня, защото стоеше зад комина, но виждаше отблясъците му, чуваше пращенето и чувстваше топлината.

За миг зърна призрачна женска фигура в малката задна стая - гледаше през прозореца към тъмната нощ. Беше много стара и крехка, облечена в габардинена рокля с дантела, на която имаше красива брошка във форма на човешка ръка с нокти от диаманти. Бялата и? коса образуваше нещо като ореол около лицето и?, вдигната на старомоден кок и прибрана с фуркети на тила. Друга жена, пак стара, но не колкото нея, държеше ръката и?, сякаш възнамеряваше да я защити от нещо.

- Ела, Древна Евелин, ела с нас - каза Беатрис. - Хайде, скъпа Вив. Нека идем до огъня.

Много старата жена, Древната Евелин, промърмори нещо под нос. Посочи прозореца с пръст, който клюмна бързо, сякаш нямаше сили да го държи изпънат.

- Хайде, скъпа, недей така - каза жената, която Беатрис бе нарекла леля Вив. Изглеждаше много мила. - Не мога да те чуя. Древна Евелин, знам, че можеш да говориш, и ти знаеш, че можеш. Цял ден говориш по малко. Хайде, скъпа, говори така, че да те чувам.

Древната старица измърмори нещо отново, но по-ясно. Пак сочеше прозореца. Навън се виждаше само тъмната улица, съседните къщи, светлините и тъмните големи дървета.

Аарън го хвана за ръката.

Млада жена с лъскава черна коса и красиви златни обеци се приближи към тях. Беше облечена с червена вълнена рокля и шикозен колан. Застана близо до огъня, за да си стопли ръцете, а после се приближи още, като привлече вниманието на Аарън, Беатрис и дори на милата Вив. Излъчваше някакъв хладен авторитет.

- Всички са заедно - каза тя многозначително на Аарън. - Всички са добре. Тази улица се охранява, както и по две пресечки нагоре и надолу.

- Известно време ще е спокойно - каза Аарън. - Той действа слепешката, като дете. Но можеше да причини още смърт и още страдание…

- О, скъпи мои, престанете - намеси се Беатрис. - Трябва ли да говорим за това? Поли Мейфеър, сладката ми, върни се в офиса, там имат нужда от теб.

Поли Мейфеър, «Сладката», не обърна никакво внимание на Беатрис.

- Ние сме готови за него - рече Аарън. - Много сме, а той е един. Със сигурност ще дойде.

- Какво? - Поли Мейфеър изглеждаше объркана. - Как така ще дойде? Защо ще идва? Не би ли трябвало да бяга колкото сили има?

- Ами ако вече е мъртъв? - обади се Беатрис. - Ако, разбира се, приемем, че такъв индивид съществува. Ако е излязъл от онази сграда в Хюстън и просто… ами, нали се сещате… може да е издъхнал на улицата. - Тя потрепери.

- Не бива да се надяваме на това - каза Аарън. - Но ако е станало, щяха да го открият и ние щяхме да знаем.

- О, господи, надявам се - намеси се Поли Мейфеър. - Надявам се тя да го е убила с онзи удар. Надявам се просто да е изпълзял навън и да е умрял.

- А аз не - пак се обади Аарън. - Не искам той да нарани никого. Това не бива да се случва. Той носи нещастия, това е безспорно, но аз искам да го видя. Искам да говоря с него, да чуя какво има да каже. Трябваше да се изправя пред него преди доста време. Бях глупак и заблудих и останалите, но сега няма да пропусна тази възможност. Искам да говоря с него. Да разбера какво мисли, откъде, по дяволите, идва, към какво се стреми.