Ан Райс - Лашър

В Лили имаше някаква мощ, въпреки че тялото и? изглеждаше като изплетено от въжета и сухожилия под копринената кожа.

- Вече ти казах, прапрадядо - обади се Мона. - Пратихме двама полицаи с нея. Те са отвън. Всички в Ню Йорк са заедно. Предупредени са. Никой от семейството не е сам. Всички са предупредени.

- И повече нищо не се е случило - каза Пейдж любезно, - нали така?

- Точно така - отвърна Лорън. Бе успяла да остане все така добре фризирана и елегантна през дългия ден и през нощта. Нито едно от сребристите косъмчета в косата и? не стърчеше. - Не сме го открили - каза тя, сякаш се опитваше да успокои истеричен клиент, - но няма да има повече нещастия от този род. Както знаеш, много хора работят по разследването.

Пейдж кимна и обърна очи към Мона.

- Ти си истинска легенда, Мона - каза тя и се усмихна извинително, както човек се усмихва на красиво дете. - Чух много за теб. Беатрис все те споменава в писмата си. А и ти ще си наследницата, ако не успеем да си върнем Роуан.

Шок.

Никой не бе казвал подобно нещо на Мона. Никой никога дори не беше намеквал за това, нито тук, нито в центъра, нито другаде. Тя не се сдържа и се обърна към Лорън, но тя не срещна погледа и?.

Нима вече е решено?

Никой не я погледна. Умовете им също бяха затворени за нея. Внезапно тя осъзна, че само Фийлдинг се взира в нея. Осъзна и че никой от тях не е шокиран от думите на Пейдж, освен нея самата. Значи беше решено, но не и в нейно присъствие, и никой нямаше желание да и? обясни. Въпросът беше твърде важен, за да бъде обсъждан сега. И все пак това беше невероятно, наследница на завещанието. В този миг в ума и? прелетя саркастична мисъл: «Нима имате предвид откачената малка Мона с панделката и сатенения пояс, детето на пияницата Алисия?».

Но не го каза. Изпита остра болка. «Роуан, не умирай. Роуан, съжалявам.» Най-порочният и съблазнителен спомен проблесна в ума и?: гърдите на Майкъл Къри се надвесват отгоре и?, членът му се изплъзва от нея за миг, така че тя го вижда за секунда - копие, извисяващо се от гнездо косми.

Затвори здраво очи.

- Трябва да повярваме, че можем да помогнем на Роуан - каза Лорън, макар че гласът и? звучеше съвсем тихо и безнадеждно и някак опровергаваше думите и?. - Завещанието е много обширен въпрос. В момента трима адвокати работят над документите, но Роуан е още жива. Роуан е горе, в тази къща. Тя оцеля след операцията и това бе краят на нещастията и?. Лекарите вече извършиха своето чудо. Сега е време ние да опитаме да направим друго.

- Знаеш какво искаме да опитаме, нали? - попита Лили, а очите и? още блестяха от сълзи. Беше заела някак защитна поза, с кръстосани пред гърдите ръце, а едната и? длан почиваше на гърлото. Мона си помисли, че за първи път гласът и? звучи треперлив и старчески.

- Да, зная - каза Пейдж. - Чичо ми каза всичко. Разбирам. През тези години съм чувала много за всички и ето ме тук сега. В тази къща. Нека ви кажа, че не знам дали ще съм ви от голяма полза. Това е сила, която другите чувстват, но не и аз самата. Дори не знам точно как да я използвам, но винаги съм искала да опитам.

- Ти си една от най-силните - каза Мона. - Само това има значение. Тук сме се събрали най-силните. Никой от нас не знае как да използва дарбата си.

- Тогава да започваме. Да видим какво можем да сторим - каза Пейдж.

- Само че не искам никакви глупотевини - обади се Рандъл. - Ако някой почне да каканиже някакви откачени думи…

- Разбира се, че няма - отвърна Фийлдинг, скръстил ръце върху бастуна си. Очите му бяха станали още по-воднисти. - Но аз ще трябва да се кача с асансьора. Мона, ти ще ме заведеш. Рандъл, ще трябва да дойдеш с нас.

- Ако не искаш да идваш - отбеляза Лорън с ледения си глас, - не си длъжен, никой от вас не е. Ще го направим сами.

- Идвам - сопна се Рандъл. - Но искам да бъде отбелязано за протокола, че това семейство сега се води по акъла на тринайсетгодишно момиче!

- Това не е вярно - каза Лили. - Всички искаме да го направим. Рандъл, моля те, помогни ни и не създавай проблеми точно сега.

Тръгнаха заедно към сенчестия коридор. Мона никога не бе харесвала този асансьор. Беше твърде малък, твърде прашен, стар и твърде мощен. Последва двамата старци вътре, като помогна на Фийлдинг да се настани в единия стол в ъгъла - малък дървен античен стол с камъшитена седалка. Затвори вратата, затръшна решетката и натисна копчето. После сложи ръка на рамото на Фийлдинг.

- Не забравяй, спира малко рязко.

- Проклето нещо - измърмори Фийлдинг. - Типично за Стела, да купи толкова мощен асансьор, сякаш ще качва хората на върха на «Америкън Банк».