Ан Райс - Лашър

Къде бе виждала всички онези книги за болници? В стаята на Роуан, когато се промъкна да съблазни Майкъл. Да, книгите бяха на лавицата до леглото. Ще ги прочете по-късно, ще изучи целия проект. Трябва да се подготви добре, преди да извади всичко на светло. Ще направи нещо като презентация - с хубави лазерни разпечатки на строителните планове, чертежи и списъци.

Накрая затвори очи. Чувстваше слънцето, не бе нужно да го гледа.

Щеше да направи един малък номер, от който винаги и? се доспиваше. Оставаше ума си да се порее свободно за секунда и после го караше да прави нещо, например да декорира фоайетата и офисите в медицински център «Мейфеър» - ще го направи цветен, с драперии, ще избере картини, които ще разведряват пациентите и ще осигуряват разтуха на преуморените лекари и сестри.

Да, нещо свързано с лечението, като красивите картини на Рембранд на уроците по анатомия. Тя отвори очи със сепване. Не, те не биха искали да гледат точно това, та то е ужасно. Трябва да мисли за нещо друго, за кротките и красиви лица на Пиеро дела Франческа. Топлите очи на жените на Ботичели, успокояваща красота. Неща, които са по-хубави от реалността.

Доспа и? се. Опитваше се да си спомни всички хора по онази голяма картина на Медичите от Флоренция, на която Лоренцо поглежда с ъгълчето на окото си. Тя бе на пет, когато Джифорд я заведе за първи път в Европа.

- Майки и бебета? - каза, когато минаха през Палацо Векио. Обичаше да се пързаля по каменните подове. Никога не бе виждала толкова много картини на тази тема. Джифорд и? бе прошепнала строго:

- Това е Мадоната с Младенеца.

После се наведе и я целуна.

Да ида да поспя малко.

Да, така ще направя. Не исках да сторя онова с Майкъл, наистина не исках…

Те знаят това и то вече няма значение. То е незначително. Ти си твърде много Мейфеър, първо искаш да направиш нещо бясно, безразсъдно, а после се измъчваш от вина! Нима не знаеш, че при нас винаги е така? Никой няма да говори за това.

Сигурен ли си, че тя няма да ме намрази за това, че наистина е толкова незначително? Не мисля, че на теб ти се струва незначително. Там е номерът, да решиш кое е значимо и кое не.

Това е незначително.

Накрая облегна глава на грубата кора на дъба и заспа.

Трийсет

Къщата му хареса. Стоеше на улицата, на Еспланада авеню - приличаше на римски дворец или на градска къща в Амстердам. Макар че бе от замазани тухли, приличаше на каменна. Беше боядисана в римски цветове - тъмно помпейско червено, опасано с наситена охра.

Къщата на Еспланада авеню явно помнеше и по-добри дни, но все пак Юри я сметна за очарователна. Всички тези стари разкошни сгради сред останалия търговски боклук бяха превъзходни. Той се наслаждаваше на дългата разходка из Френския квартал. Криволичи из уличките и накрая стигна дотук - до тази къща, сякаш бе намерил края на квартала. Огромният булевард, навремето улица на богатите испанци и французи, все още бе изпълнен с имения като това. Разбира се, двама мъже го следяха. Но какво от това?

Усещаше тежкия пистолет в джоба си. Дървена дръжка, дълга цев. Добре.

Беатрис го покани вътре.

- О, скъпи, слава богу. Аарън вече е на нокти. Какво да ти донеса? - Тя се озърна покрай него и видя мъжа под дървото от другата страна на улицата.

- Нищо, госпожо, благодаря - отвърна Юри. - Обичам кафето черно и силно, затова спрях по път да изпия едно, в очарователно малко кафене.

Стояха в огромния централен коридор - високото стълбище се извиваше над тях, разклонявано от площадките си и протегнало тесните си стълби надясно и наляво. Подът бе покрит с мозаечни плочи, а стените бяха в същото наситено теракотено червено.

- Аз правя точно такова кафе - рече Беатрис и пое шлифера му, всъщност направо го съблече от гърба му. Слава богу, че пистолетът беше в сакото му. - Заповядай в салона. Аарън ще бъде толкова облекчен.

- Добре тогава, ще изпия едно кафе - каза Юри. Всъщност салоните бяха два - един отляво и един отдясно - но топлината идваше от единия. Аарън стоеше до камината, облечен с един от износените си вълнени костюми и лула в ръката. Юри отново се впечатли от жизнеността, която виждаше у него и как странно бе преплетена с гнева му, с подозрението. Устата му бе стисната решително, но така той още повече приличаше на обикновен човек.

- Имаме отговор от Старшите - каза без встъпления. - Дойде по факса в хотела.

- Нима Старшите изпращат факсове по хотелите?

- Написан е на латински и е адресиран до нас двамата. Има две копия - едното е за теб.