Ан Райс - Лашър

Юри се засмя.

- Боже, произнасяш го като някакво друидско божество. Това означава просто оперативна система на компютъра. Да, разбирам.

- Каза, че ти е оставила някакви инструкции за съдържанието на хард диска, но ти можеш да го разгледаш сам. Нейните файлове са заключени.

- Знам за Мона и нейния компютър - рече тихо Юри. - Няма да пипам файловете и?.

- Тя имаше предвид, че можеш да отваряш всичко друго.

- Разбирам.

- Във фирмата има десетки компютри с модеми, но мисля, че този на Мона е най-добрият - връх на технологиите.

Юри кимна.

- Ще се заема с това веднага. - Изпи още една чаша гъсто кафе. Спомняше си за Мона с необичайна топлота. - После можем да поговорим.

- Да, ще поговорим.

Но какво щяха да си кажат? Бяха твърде унили, за да говорят много. Всъщност над Юри се бе спуснал ужасен сумрак, който заплашваше да го погълне напълно, както когато циганите го отделиха от мъртвата му майка. Непознати. Свят, пълен с непознати. Освен Аарън, тези мили хора и Мона, която той вече много харесваше.

Беше я срещнал на Амелия стрийт същия ден, някъде към обяд. Той ядеше американска зърнена закуска с мляко, а тя не спираше да му говори, разпитваше го, дърдореше за това или онова, като междувременно гризеше една ябълка, докато от нея не останаха само семките.

Цялото семейство бе възбудено от новината, че тя ще е наследницата на завещанието. Всички веднага се струпаха около нея, умилкваха и? се, само дето не посягаха да и? целунат пръстена. Пък и тя нямаше такъв.

Накрая Мона им каза:

- Как можем да се държим така, когато Роуан е още жива?

А Рандъл, огромният старец с многото брадички, отвърна:

- Скъпа, нищо не може да се направи. Жива или не, Роуан вече не е в състояние да роди дете.

Мона изглеждаше зашеметена, само кимна и прошепна:

- Да, разбира се.

- Не искаш ли това наследство? - попита я Юри под нос, защото тя седеше притихнала и се взираше в очите му.

Тя много се смя, но не злобно или грозно, а леко и красиво.

- Райън ще ти обясни всичко, Мона - бе казал един от по-младите мъже. Май беше Джералд. - Можеш да подпишеш всички документи, когато решиш.

Лицето на Мона потъмня.

- Каква беше онази поговорка? - попита тя. - Свети Франциск ли я бе казал? Чичо Жулиен все я е повтарял. Знам от Древната Евелин. Мама я повтаряше. «Внимавай какво си пожелаваш… защото желанието ти може да се сбъдне.»

- Да, звучи в стила на чичо Жулиен, Древната Евелин и свети Франциск - отвърна Джералд.

Тогава Мона си тръгна с леко завъртане и каза провлачено, по американски:

- Ще видя к’во става с компютъра, преди да изляза.

Компютъра.

Когато Юри отиде да вземе куфарчето си, чу тракане на ключове. Предната стая. Не посмя да отиде до края на коридора, до отворената врата.

- Харесвам Мона Мейфеър - каза той на Аарън. - Тя е умница. Аз обичам умниците.

За своя изненада почувства, че бузите му се изчервяват. Май не само я харесваше. Хм. Но тя беше много малка. Не беше ли много малка?

Стана да си тръгва. Да, много хубава къща. Като че чак сега усети аромата, който се носеше от кухнята.

- Не бързай толкова - обади се Аарън.

- Но те ще блокират всичко!

Беатрис тъкмо бе влязла - носеше поизтърканото, но любимо сако от туид на Аарън. Държеше и шлифера на Юри.

- Искаме да останеш за вечеря - каза тя. - Всичко ще е готово до половин час. Подготвили сме нещо специално. Аарън ще е съсипан, ако си идеш. Аз също. Ето, сложи това.

- Е, какво, ще вечеряме ли тук, или ще тръгваме? - попита Юри и взе черния шлифер от ръцете му.

- Отиваме в катедралата - каза Аарън. Облече сакото и оправи дебелите му ревери. Провери дали ленената му кърпичка е в джоба. Колко пъти бе виждал Юри тази процедура. Сега Аарън извади от джобовете и ключове, паспорта си и някакво листче, което разгърна, погледна Беатрис и се усмихна.

- Бъди ни свидетел на сватбата - каза Беатрис. - Магдален и Лили ще ни чакат там.

- О, вие ще се жените!

- Да, скъпи - отвърна Беатрис. - Хайде да тръгваме. Вечерята ще изстине, ако закъснеем много, а е по стара семейна рецепта. Харесваш пикантна храна, надявам се? Омари етюфи.

- Благодаря ти, Юри - каза тихо Аарън.

Беатрис облече своето тъмно сако, което изведнъж направи вталената и? рокля много официална.

- За мен е чест - отвърна Юри. Щом бе за това, беше готов да отложи работата на компютъра на Мона, колкото и да му беше трудно.

- Знаеш ли - каза Беатрис, като тръгна пред тях, - срамота е да се отказваме от голяма сватба. Когато всичко това свърши, ще дадем банкет. Аарън, какво мислиш? Когато всички са отново щастливи, ще направим най-разкошното празненство! Просто не мога да чакам. - Тя тръсна глава. После повтори, като че с лека паника в гласа. - Не мога да чакам.