Ан Райс - Лашър

Трийсет и едно

Избираше внимателно кога да иде до банята. Първо се уверяваше, че сестрата ще остане в стаята, после извървяваше четирите крачки дотам, затваряше вратата и си вършеше работата.

Най-големият му страх бе да не би тя да умре, докато той пикае. Да не би тя да умре, докато си мие ръцете. Да не би да умре, докато говори по телефона.

Ръцете му бяха още мокри; не бе посмял да губи време да ги избърше. Седна в креслото и се загледа в стария тапет над камината - ориенталски мотиви - върба и поток. Само този панел над комина бе останал отпреди. Всичко друго в стаята беше ново и обграждаше високото легло с утешаващ уют. Тя лежеше както преди, с лек блясък в неподвижните очи.

Тази вечер, около осем, пак и? направиха изследвания - по негово искане. Енцефалограма и електрокардиограма и прочие. Сърцето и? не беше по-добре, отколкото когато я бяха открили. Мозъкът и? бе почти мъртъв, работеше колкото да поддържа жизнените функции. Мекото и? деликатно лице с красивите скули беше съвсем леко поруменяло. Той виждаше ефекта от системите, особено около очите и ръцете и? - вече изглеждаха доста по-нормално. Мона каза, че вече не приличала на Роуан. Това била Роуан.

«Моля се да си в някоя красива долина и да не знаеш какво става тук. Моля се мислите ни да не са те докоснали, а само успокояващия допир на ръцете ни.»

Бяха сложили едно голямо кресло с тапицерия на рози в ъгъла - за него, между леглото и банята. Вдясно бе шкафът с чекмеджетата, където бяха цигарите му, запалката и пистолетът, който Мона му даде - един голям тежък магнум 375. Беше на Джифорд. Райън го бе донесъл от къщата в Дестин преди два дни.

- Ето, вземи това. Ако онзи кучи син се появи в тази стая, ще можеш да го гръмнеш - каза му тя.

- Да, така ще направя. - Бе искал точно такова оръжие, «груб инструмент», както се бе изразил Жулиен. Груб инструмент, с който може да гръмне съществото, което бе причинило това на Роуан.

На моменти му се струваше, че времето, прекарано с Жулиен на тавана, е по-реално от всичко останало. Не се бе опитал да разкаже за това на никого, освен на Мона. Искаше да каже на Аарън, но най-влудяващото бе, че всъщност не можеше да остане дори за миг насаме с него. Аарън беше толкова вбесен заради съмненията си относно Таламаска, че прекарваше цялото си време някъде другаде, все нещо проверяваше, доказваше и прочие. Е, разбира се, освен по време на кратката сватба в сакристията на катедралата, която Майкъл бе принуден да пропусне.

- Мейфеър от центъра се женят в катедралата - беше му обяснила Мона.

Сега тя спеше в предната спалня, на леглото, което той навремето бе делил с Роуан. Сигурно бе доста изтощително за нея да извърши бързия преход от бедна роднина в кралица на замъка.

Но семейството не си губеше времето, побързаха да провъзгласят официално Мона за наследница. За тях това беше въпрос на целесъобразност. Не бяха преживявали такива времена на опасност и смут. През последните шест месеца бяха станали повече «промени», отколкото за цялото време на семейната история, включително революцията в Сан Доминго през осемнайсети век. Семейството възнамеряваше да уреди въпроса със завещанието, преди някой братовчед да успее да предяви претенции към него, преди да избухне някаква вътрешна борба между армиите от наследници. Мона беше дете, което познаваха и обичаха и което смятаха, че могат да контролират.

Майкъл се бе усмихнал на това твърде откровено обяснение, дошло от устата на Пиърс.

- Значи семейството ще контролира Мона? - попита той младежа.

Бяха в коридора, точно пред вратата на господарската спалня, и той не искаше да говори за това. Не изпускаше Роуан от очи. Гледаше как се издигат и спускат гърдите и? - напълно ритмично, може би дори по-ритмично, отколкото ако беше с аспиратор.

- Да - каза Пиърс. - Мона е точният човек. Всички са убедени в това по най-различни причини. Тя сигурно ще има някакви откачени проекти, това е неизбежно, но по принцип е много умна и съвсем с ума си.

Интересни думи - съвсем с ума си. Нима в това семейство имаше много безумци? Вероятно.

- Татко иска да знаеш - продължи Пиърс, - че тази къща остава твоя до смъртта ти. Тя е на Роуан. Ако стане някакво чудо, имам предвид…

- Да, разбирам…

- Тогава всичко се връща на Роуан, а Мона ще бъде нейна наследница. Дори ако Роуан можеше да говори в момента, решението пак щеше да е това. През всички тези години, докато Деидре седеше в своя люлеещ се стол, ние знаехме, че Роуан Мейфеър от Калифорния е нейна наследница, макар че тогава Карлота ръководеше всичко и не можехме да я накараме да ни сътрудничи. Този път обаче ще се погрижим да стане бързо и гладко. Знам, че ти се струва доста странно…