Ан Райс - Лашър

- Не зная - отвърна Лайтнър. - Но знам едно - каквито и да са превъзходствата му, все трябва да има някаква слабост.

- Миризмата. Не може да я скрие - каза Мона.

- Не, говоря за физическа слабост или нещо от тоя род - настоя Лайтнър.

- Явно няма. Доктор Ларкин беше категоричен, хората от Ню Йорк - също. Това създание притежава мощен имунитет.

- Ще расте, ще се размножава и ще подчини земята - каза Мона.

- Тези пък глупости какви са? - сопна се Рандъл.

- Точно това ще направи - тихо рече Аарън, - ако не го спрем.

Двайсет и три

Историята на Жулиен, продължение

О, не можеш да си представиш чудото на нейния глас, колко много я обичах, обичах я силно, без значение дали бе дете на Кортланд, или не. Това бе любовта, която изпитваме към онези, които са част от нас и са като нас, но все пак ни деляха твърде много години. Чувствах се отчаян, беззащитен и много самотен, когато седнах на леглото и тя се настани до мен.

- Евелин, ти виждаш бъдещето. Карлота е идвала при теб. Какво видя?

- Не виждам бъдещето - каза Евелин тихичко, а личицето и? и сивите и? очи ме умоляваха да приема и да разбера това. - Виждам думи и ги изричам, но не знам какво означават. Преди много време се научих да мълча и да оставям думите да избледнеят непрочетени, неизречени.

- Не, дете. Хвани ръката ми. Какво виждаш? Какво виждаш за мен и моето семейство? Какво виждаш за всички нас? Има ли бъдеще нашият род?

Чувствах пулса и? с изморените си пръсти, топлината и?, вещерската и? дарба, както казвахме ние, и видях онзи малък дяволски шести пръст. О, сигурно щях да го отрежа умело и безболезнено, ако и? бях баща. Като си помисля само, че баща и? беше Кортланд - моят Кортланд. Идеше ми да го убия.

Но нека караме поред. И така, аз стиснах ръката и?.

Нещо в лицето и? като че се промени; брадичката и? се повдигна, така шията и? изглеждаше още по-дълга и красива. Започна да рецитира тихо и бързо някаква поема:

«Ще дойде времето на някой много зъл,

ще дойде времето на някой тъй добър.

И вещицата между тях ще се преобрази,

за да отвори портата широко.

Ще има болка и страдание, дорде се спъват,

кръв и страх, дорде се учат.

Страдание ще сполети тоз Рай цъфтящ,

проклятие за всички що тъгуват.

Пазете се от наблюдателите в този час,

а лекарите прогонете надалече,

учените само ще подхранят злото,

учените ще го възвисят високо.

Нека демонът разкаже своята история,

оставете го мощта на ангелите да събуди,

призовете мъртвите като свидетели,

обърнете в бягство алхимиците.

Посечете всяка нечовешка плът

с груби и жестоки инструменти.

Така, умирайки на мъдростта на прага,

душите изтерзани ще потърсят светлината.

Погубете бебетата, що не са деца,

към чистокръвните бъдете безпощадни.

Иначе не ще настъпи нова пролет в Рая,

иначе не ще царува повече родът ни.»

Останахме два дни и две нощи в моята стая.

Никой не посмя да отвори вратата. Нейният прадядо Тобиас дойде и започна да заплашва, синът му Уокър също ревеше нещо пред портата. Не знам колко още от тях дойдоха, нито какво казаха, нито пък къде точно са се разиграли скандалите. Стори ми се, че моята Мери Бет крещи нещо на Карлота от площадката на стълбището. Ричард почука на вратата ми към хиляда пъти, но само за да се увери, че съм добре.

Легнахме в леглото, детето и аз. Не исках да я нараня. Нито пък обвинявам нея за случилото се. Нека кажа само, че потънахме в най-нежните ласки и аз дълго я прегръщах и се опитвах да прогоня дълбокия мраз на страха и самотата и?. Мислех си, че с мен, с нежността ми, ще е на сигурно място.

Но май се оказах твърде много мъж, за да сторя само толкова. Целувах я, докато тя не реши да ме приеме и се отвори за мен.

Лежахме заедно цялата дълга нощ и размишлявахме, всички гласове в къщата бяха стихнали.

Тя каза, че харесва моя таван повече от своя, а аз знаех, че много скоро ще умра в тази стая.

Нямаше нужда да и? го казвам. Чувствах меката и? ръка на челото си, опитваше се да го охлади. Чувствах копринената тежест на дланта и? върху клепачите си.

Тя казваше поемата отново и отново, а аз повтарях след нея, докато не я научих наизуст.

Призори вече я знаех цялата, защото не смеех да я запиша. Казах на Евелин, че ако го направя, моята зла Мери Бет ще я изгори. Исках да я кажа на другите. На Карлота. На Стела. Но сърцето ми бе твърде слабо. Какво щеше да стане? Какво означаваше тази поема?

- Аз те натъжих - каза ми тя нежно.

- Дете, аз вече бях тъжен. Ти ми даде надежда.