Ан Райс - Лашър

Братовчедите не спираха да бърборят. Мери Бет говореше за нещо с пияния си съпруг Даниъл Макинтайър, бедния човек. Вече беше толкова болен, че се бе превърнал в същинска развалина, а какъв хубав мъж беше. Мисля, че ние сме отговорни за това. Ричард, моя предан любовник, не ме изпускаше от поглед, а Стела каза, че всички трябва да излезем с колата, щом като вече съм по-добре.

Да излезем с колата, да избягаме! Колата била поправена. Така ли!? Не знаех, че се е повреждала. Е, Кортланд я бил взел… Стига, Стела, поправена е, няма проблеми!

- Притеснявам се за онова дете! - обявих аз. - Евелин е моя внучка!

Кортланд побърза да ме увери, че се грижи за нея. Завел я в центъра да си купи дрехи.

- Вие, Мейфеър, май смятате, че това е лекарството за всичко, а? - сопнах се аз. - Да идете в центъра и да си купите нови дрехи.

- Е, все пак ти ни научи на това, татко - рече Кортланд и смигна леко.

Бях изумен от малодушието си. Как омекнах, когато видях неговата хубава усмивка. Как омекнах само.

- Е, добре, изкарайте колата, всички ще се поразходим - казах аз. - Стела и Лайънъл, тръгвайте. Малко бягство, какво ще кажете. Карлота, остани за малко.

Нямаше нужда да я убеждавам. За миг огромната трапезария притихна и стенописите отново като че се затвориха около нас, готови да ни пренесат през гипсовата мазилка към тучните полета на Ривърбенд.

- Евелин каза ли ти поемата си? - попитах аз Карлота.

Тя кимна и много бавно я изрецитира стих по стих.

- Трябваше да я кажа и на майка - рече тя и ме слиса. - Дано донесе нещо добро. А ти какво очакваше да се случи? Нима мислеше, че можеш да си играеш с Дявола, без да си платиш?

- Но аз не съм сигурен, че той е Дяволът. В Ривърбенд нямаше нито Господ, нито Дявол. Просто сторих най-доброто, на което бях способен.

- Ще гориш в ада - обяви тя.

Бях обзет от ужас.

Исках да и? отговоря нещо… исках да и? разкажа всичко или поне какво точно се е случвало, но тя стана от масата, хвърли салфетката си като ръкавица и излезе.

О, значи я бе казала и на Мери Бет. Когато Мери Бет дойде да ме изведе, аз и? прошепнах злокобните думи:

- Посечете всяка нечовешка плът…

- О, скъпи, стига глупости, моля те - рече тя. - Излез и се забавлявай.

Когато излязох на предната веранда, колата ни чакаше и скоро потеглихме. Аз и моите скъпи деца - Стела и Лайънъл. Минахме по Амелия стрийт, но не спряхме да видим Евелин, защото се страхувахме, че така само ще и? навредим.

Поехме към Сторивил, към домовете на любимите ми проститутки.

Мисля, че вече се зазоряваше, когато се прибрахме у дома. Помня онази нощ съвсем ясно, защото тя бе последната ми нощ в Сторивил - когато слушах джазбенда и пях, а после заведох децата с мен право в шикозните салони на бордеите. О, колко шокирани бяха моите приятелки! Но в един бордей лесно се свиква с всичко.

Стела обожаваше това! Това е животът, крещеше тя, това е животът. Пиеше чаша след чаша шампанско и танцуваше на пръсти. Лайънъл не беше така възторжен, но това няма значение. Аз умирах! Когато седнах в претъпкания салон на «Бялата лилия» и се заслушах в пианото, си помислих, че умирам. Умирам! Бях така уверен в това, както и всички останали. Светът се свиваше и въртеше около Жулиен. Жулиен знаеше, че бурята наближава и никой няма да му помогне! Жулиен знаеше, че с всички наслади, с приключенията и триумфа е свършено! Жулиен щеше да легне в гроба като всички останали.

Онази сутрин, когато се прибрахме у дома, аз целунах Стела. Казах и?, че сме прекарали страхотно, и се прибрах на тавана си, уверен, че вече няма да го напусна.

Лежах в тъмното нощ след нощ и мислех. Ами ако някак успея да се върна? Ако някак успея да остана на земята като онзи демон?

Все пак, ако той беше Ашлар, един от многото с това име, светец, крал, отмъстителен дух или просто човек…! Нещо изшумоля в мрака и леглото потрепери. И аз се замислих отново за онзи стих… за нечовешката плът.

- Защо дойде, да ме притесняваш или да ме успокоиш? - попитах аз.

- Умри спокоен, Жулиен - каза той. - Аз ти казах тайните си още първия ден, когато дойдохме в тази къща. Казах ти, че място като това може да те притегли от вечността, че тя е като старите замъци. Запомни повтарящите се мотиви, Жулиен. През мъглата отвъд ще ги виждаш съвсем ясно. Тогава ти не прие урока ми. Ще го приемеш ли сега? Познавам те. Ти си отдаден на живота и не искаш и да чуеш за смъртта.

- Не мисля, че ти знаеш нещо за смъртта - отвърнах. - Мисля, че знаеш само какво е да кръжиш около живите и да копнееш за живота! Но не познаваш смъртта.