Ан Райс - Лашър

Мисля, че беше късният следобед в четвъртък, когато Мери Бет откачи вратата от пантите и влезе.

- Е, те смятат да пратят полиция тук - каза ми тя, като че да се извини за нахлуването. Говореше практично и без никаква драматичност. Както винаги.

- Кажи им, че не могат да я заключват така. Трябва да излиза, когато си пожелае. Обади се на Кортланд в Бостън.

- Кортланд е тук, Жулиен.

Накарах да го повикат. Стела отиде с детето в нейната стая, за да не позволи на никого да я отведе. Карлота остана с тях само за да се увери, че момичето е в безопасност.

Кортланд бе моята гордост и радост, както вече казах - най-големият от синовете ми, най-умният и през всичките тези години аз се опитвах да го предпазя от онова, което знаех. Но той беше твърде опърничав, за да бъде предпазен изцяло от каквото и да било. Сега бе паднал много в очите ми и аз бях твърде гневен, за да не го осъдя за съдбата на това момиче.

- Татко, аз не знаех. Кълна се. Дори сега не мога да повярвам в това. Ще ми трябват часове да ти разкажа цялата история за онази нощ. Мога да се закълна, че Барбара Ан сложи нещо в питието ми и направо ме подлуди. Завлече ме някъде из тресавището. Качихме се в лодка, само това помня, а тя беше много странна и някак полудяла. Кълна се, татко. Когато се събудих, бях на лодката. Върнах се във Фонтевро, но те не ме пуснаха да вляза. Тобиас имаше пушка, каза, че ще ме убие. Тръгнах към Сейнт Мартинвил да се обадя у дома. Кълна се, татко. Само това си спомням. Много съжалявам за случилото се, ако тя е мое дете. Но те никога не ми казаха. Като че не искаха да зная. От сега нататък ще се грижа за нея.

- Не ми пробутвай тези глупости. Ти си чул за раждането и?, сигурно си чул слуховете. Искам вече да се грижиш нищо да не и? липсва, разбра ли? Искам да има каквото пожелае, да учи, където пожелае, да разполага с пари!

А след това аз се отвърнах от тях. Отвърнах се от целия си свят. Не отговарях на думите на Кортланд. Мислех само за Евелин, за тишината, която ми бе описала. Оказа се, че това е голяма сила - да лежиш и да не отговаряш на думите им, да ги оставиш да мислят, че не можеш да отговориш.

Те идваха и си отиваха. Евелин бе отведена обратно, но от Карлота и Кортланд, които щяха да се разберат с дядо и?. Или поне така ми казаха.

Само плачът на Ричард късаше сърцето ми. Но аз се отвърнах и от него, потънах дълбоко в себе си, чувах отново думите на поемата, повтарях строфите, опитвах се да разбера за какво става дума.

«Нека демонът разкаже своята история,

оставете го мощта на ангелите да събуди…»

Но какво значеше това? Накрая се спрях на последната строфа: «Иначе не ще настъпи нова пролет в Рая».

Ние бяхме тази пролет, ние, Мейфеър, знаех го. Раят беше нашият свят. А ние бяхме пролетта, и простичката дума «иначе» означаваше, че все пак надежда съществува. Можехме някак да се спасим. Нещо можеше да предотврати настъпването на онова «проклятие за всички, що тъгуват».

«Ще има болка и страдание, дорде се спъват,

кръв и страх, дорде се учат.»

Да, имаше надежда в тази поема, имаше някаква цел. Но аз едва ли щях да доживея сбъдването на думите и?. Нищо не събуждаше такъв ужас в мен, както стиха: «Посечете всяка нечовешка плът», защото ако това същество не беше човек, каква ли мощ притежаваше? Дали беше свети Ашлар - не, това не изглеждаше вероятно! Дали щеше да се роди отново като човек, или като нещо по-лошо?

«Посечете всяка нечовешка плът.»

О, колко ме ужаси тази поема. Тя обсеби ума ми. Не мислех за нищо друго, само за думите и трескавите образи!

Накрая изпаднах в пълна безчувственост. Дните отминаваха. Лекарят идваше. Най-сетне аз седнах в леглото и заговорих, само и само онзи мухльо да ме остави на мира. Науката бе напреднала много от времето на моето детство, но това не попречи на този дръвник да виси над мен и да казва на близките ми, че страдам от «втвърдяване на артериите», «старческа деменция» и не съм в състояние да разбера думите им.

За мен беше върховно удоволствие да стана и да го изгоня от стаята.

Исках да изляза навън. Не съм от хората, които обичат да се излежават. Това бяха най-тежките дни в живота ми и аз трябваше да приключа с тях, все пак бях още жив.

Ричард ми помогна да се облека и слязохме на първия етаж, за да вечерям със семейството си. Седнах начело на масата и се натъпках с бамя, печено пиле и още някакви глупости само и само да не ме тормозят. Отказах да се видя с Кортланд, който все искаше да разговаря с мен. О, наистина го направих много нещастен, бедното ми момче!