Ан Райс - Лашър

Лежах буден цялата нощ. Щом слънцето се показа, отидох при пазачите.

- Искам да науча историята на този светец - рекох.

- Ама не изричайте името му за нищо на света - каза другият. - Ще ми се и аз да не го бях изричал снощи. Не знам историята му и няма да я научите от никой, когото познавам. Тя е стара легенда, човече, вероятно просто шега. Макар че за снощния порой ще се говори много, това знам със сигурност.

- Разкажи ми всичко - настоях аз.

- Не я знам. Майка ми изрича името му, когато иска нещо невъзможно и винаги ми казва да внимавам, да не му се моля за нещо, ако не съм сигурен, че го желая. Чувал съм името му веднъж-дваж тук из хълмовете. Има една стара песен. Но не знам нищо друго. Аз не съм католик. Не им знам светците. Никой тук не познава техните светци.

Другият кимна и каза:

- И аз не знам много. Чувал съм дъщеря си да го вика обаче, за да накара младите мъже да я забележат.

Аз продължих с въпросите, но не научих нищо. Време беше да огледаме руините, кръга и замъка. Призракът не се появи, нито чух гласа му.

Когато разглеждахме замъка, изпитах страх - мястото беше много опасно - но демонът не опита никой от номерата си.

Не бързахме с огледа. Върнахме се в лагера чак по залез. Бях видял всичко, за което ми стигнаха силите. По пода на катедралата имаше дълбок пласт наноси и прах, кой знае какво лежеше под него? Може би гробници? Или пък сандъци с книги и документи! Или пък нищо.

Зачудих се къде ли беше умряла Сузан. Не бе останала и следа от пътища или пазари. Не посмях да питам Лашър, защото рискувах пак да го разгневя.

В Даркърк, малък чист презвитериански град с бели сгради, не открих нито един човек, който да знае нещо за католическите светци. Говореха за каменния кръг, за вещиците, за древните дни, за вещерските сборища в долината и за злите малки хора, които понякога крадяли бебета. Но всичко това бе твърде далечно за тях. Бяха много по-заинтересувани да се качат на влака от Единбург за Глазгоу. Не обичаха гората в долината. Искаха там да се построи леярна за руда. Дърветата да се изсекат. Всичко за тях течеше по мед и масло.

Останах седмица в Единбург, бях ангажиран с банкерите - купувах земята. Но най-сетне приключих с всичко. Основах фонд, за да подпомага проучването на моя дребен професор по история, който ме посрещна след пътуването с прекрасна печена патица и червено вино.

Мери Бет излезе сама, още едно от нейните бягства, но взе и демона със себе си. С Лашър не си бяхме разменили и дума от онази ужасна нощ, но той кръжеше около нея и и? говореше. Аз не и? казах нищо от това, което бях научил, пък и тя не ме попита.

Страхувах се да произнасям името Ашлар. Това бе истината. Страхувах се. Още виждах онази буря пред очите си, изплашените мъже и Мери Бет, която се взира с любопитство в мрака. Защо точно се страхувах, не знаех. Бях победил, нали така? Вече бях научил името на демона. Нима не бях готов да започна битката си с него?

Най-сетне седнах с моя дребен плешив и очилат учител в Единбург и казах:

- Изчетох всички жития на светците в библиотеката, както и историята на Шотландия, но никъде не се споменава за свети Ашлар.

Той се засмя и наля още вино. Тази нощ беше в превъзходно настроение, тъй като му бях дал хиляди американски долари, за да направи проучване на Донелайт, така че той бе осигурен до края на живота си, както и децата му.

- Свети Ашлар - започна той. - Той е светецът на невъзможното, според мен, нещо като Юда в останалия християнски свят. Не съществува негово житие, доколкото знам, но не забравяй, че сега това е земя на протестанти. Католиците тук са много малко и миналото е забулено в мистерия.

Въпреки това той обеща да провери в книгите си след вечеря. Обсъдихме и фонда за разкопки и реставрация на Донелайт. Руините трябваше да бъдат щателно изследвани, картотекирани, описани и после проучени.

Накрая се оттеглихме в библиотеката и аз потърсих сред книгите му някакви стари католически текстове приблизително от времето преди царуването на крал Хенри. Взех «Тайна история на шотландските планински кланове», на която не бе изписано името на автора. Това бе много стара книга, подвързана с черна кожа и доста обемиста. Много от страниците и? бяха откъснати и когато професорът я отвори на светлината, видях, че е изписана на ръка.

В нея бе описано някакво родословие и професорът го проследи с пръст.

- О, вижте, можете ли да прочетете това? Разбира се, че не можете. То е на келтски. Но тук пише Ашлар, син на Олаф и съпруг на Джанет, основатели на клана Дръмард и Донелайт, да, това е. Тук пише Донелайт. Господи, как не съм го забелязал досега. Макар че името Ашлар съм виждал на много места. Да, свети Ашлар.