Ан Райс - Лашър

- Не съм ти ядосан, Жулиен - рече той, а гласът му бе изпълнен със страдание. - Ние сме на нашата земя, земята на Донелайт. Виждам, каквото виждаш и ти, и плача, защото си спомням каква бе долината навремето.

- Каква беше? - попитах аз.

- О, тук беше голямата църква, за която ти знаеш, идваха хиляди каещи се и болни, изминаваха мили по хълмовете, за да се поклонят в светилището. Градът процъфтяваше, бе пълен с дюкяни и търговци, продаваха изображения на… на…

- На какво? - попитах.

- Какво значение има това за мен? Аз пак ще се родя и този път няма да изхабя плътта си, както в онези години. Аз не съм роб на историята, а роб на амбицията. Разбираш ли разликата, Жулиен?

- Осветли ме - рекох. - Вече на няколко пъти силно ме озадачаваш.

- Много си прям, Жулиен. Искам да кажа следното: няма никакво минало. Абсолютно никакво. Само бъдещето съществува. Ние учим все повече, все повече узнаваме, а почитта ни към миналото е просто суеверие. Ти правиш каквото можеш, за да направиш рода силен. Аз също. Мечтая за вещицата, която ще ме види и ще ме въплъти. Ти мечтаеш за богатство и власт за твоите деца.

- Така е - съгласих се.

- Няма нищо друго. А ти ме доведе обратно тук, на това място, което никога не съм напускал, за да мога да разбера това.

Стоях под здрачното небе, насред огромната долина, а руините на катедралата се извисяваха точно пред мен. Тези думи попиха в душата ми. Запомних ги завинаги.

- Кой те научи на това? - попитах.

- Ти - отговори Лашър. - Ти и твоят вид ме научихте да желая, да се стремя, да имам цел, вместо да бъда пасивен. И сега искам да ти припомня, че миналото се опитва да те призове под фалшив претекст.

- Така ли мислиш?

- Да. Какво са тези камъни? Нищо, те са нищо.

- Може ли да видя църквата?

- О, да. Запали фенера си, ако желаеш. Но никога няма да я видиш такава, каквато я виждам аз.

- Грешиш. Когато влизаш в мен, ти оставяш нещо от себе си. Аз съм я виждал. Виждал съм и тълпата вярващи пред вратите и?, свещите и Коледните зелени…

- Замълчи! - рече той и аз го почувствах като вятър, който ме обгърна така яростно, че ме повали на колене, а после стихна.

- Благодаря ти, дух - рекох, драснах клечка и като пазех пламъчето с длан, запалих фитила на фенера си. - Няма ли да ми разкажеш за онези времена?

- Ще ти кажа какво виждам оттук. Виждам моите деца.

- За нас ли говориш?

Но той не каза нищо повече, въпреки че ме последва, когато тръгнах през тревата, по каменистата неравна земя и най-сетне навлязох сред руините, застанах под огромния неф и се загледах в разрушените арки.

Господи, що за огромна катедрала е била, помислих си. Бях виждал много европейски катедрали, но тази не беше в романски стил - със заоблени арки и изобилие от стенописи; без съмнение беше студенокаменна, висока, грациозна катедрала, като катедралите в Шартр и Кентърбъри.

- А останало ли е нещо от великолепните витражи? - прошепнах.

Вятърът повя спокойно през цялата притъмняла долина като печален отговор и мина през нефа, като отново накара тревата да се люшне напред-назад, а после се надипли около мен, сякаш да ме прегърне. Луната вече се бе показала малко и звездите сияеха.

Внезапно отвъд края на нефа, където някога се бе издигал прозорец и арката се извисяваше в небето, аз видях самия призрак, необятен, огромен и тъмен. Полупрозрачен, той се разливаше по небето като буреносен облак, само че безшумно, събираше се и отново се разпръсваше, а после с един внезапен изблик се разтвори в нищото.

Ясно небе, луната, далечната планина, гората. Всичко изглеждаше притихнало, а въздухът изведнъж стана по-студен и някак пуст. Фенерът ми гореше ярко, а аз стоях сам-самичък насред катедралата, която ми се стори още по-висока, а аз самият - още по-дребен, безполезен, жалък и отчаян. Свлякох се в тревата, свих колене към гърдите си и опрях брадичка на ръцете си. Взирах се в тъмното и се опитвах да извикам отново спомените на Лашър в ума си.

Но не видях нищо, само се почувствах още по-самотен и пак осъзнах абсолютното чудо на живота си - колко много обичам семейството си и как всички те процъфтяват под крилото на това ужасно зло.

Може би е така с всички семейства, рекох си. Всички са прокълнати и са сключили сделка с дявола. Някакъв ужасен грях. Как иначе могат да станат така богати и свободни? Но всъщност не вярвах в това. Вярвах точно в обратното - в доброто.

Тогава осъзнах своята дефиниция на доброто. Да си добър, да обичаш, да си баща, да си майка, да се грижиш, да лекуваш. Видях я с ослепителна простота.