Ан Райс - Лашър

«Какво друго можеш да направиш, глупако? - рекох на себе си. - Освен да се грижиш за семейството си, да им осигуряваш благоденствие, да ги правиш силни, здрави и добри. Дай им съвест и ги защити от злото.»

После ме споходи тържествена мисъл. Седях неподвижен, сред топлата светлина на фенера, катедралата се извисяваше над мен, а тревата отново бе полегнала като постеля в краката ми. Вдигнах очи и видях луната да се движи право към огромния кръг на витражния прозорец с розата. Стъклото, разбира се, го нямаше. Знаех, че това е витражен прозорец, защото знаех какво е имало там. Знаех и значението на огромната йерархия на символите в католическата църква и че розата е най-висшето цвете и затова е символ на най-извисената жена, на Дева Мария.

Мислех за това и започнах да се моля. Не на Девата, а на атмосферата на това място, на времето, вероятно на самата земя. Казах: «Господи, защото всичко това носи твоето име, можем ли да сключим една сделка? Аз ще ида в ада, ако ти спасиш моето семейство. Мери Бет вероятно също ще иде в ада и всяка вещица след нея. Но спаси семейството ми. Нека бъдат силни, щастливи и благословени «.

Не получих отговор на молитвите си. Останах там дълго. Луната бе забулена от облаци, после се показа отново - сияеща и красива. Разбира се, не очаквах да чуя отговор на молитвите си, но тази сделка ми даде надежда. Ние, вещиците, ще страдаме заради злото, но другите ще процъфтяват. Това бе моят обет.

Станах, взех фенера и тръгнах обратно.

Мери Бет вече спеше в палатката. Водачите пушеха лули и ме поканиха да се присъединя към тях. Казах им, че съм изморен. Мислех да си легна и да стана рано.

- Нали не сте се молили там, господине? - попита ме единият. - Опасно е човек да се моли в руините на тази катедрала.

- Така ли, защо? - попитах.

- Това е църквата на свети Ашлар, а той най-вероятно ще отговори на молитвите ви и кой знае какво ще стане тогава!

Двамата избухнаха в смях, запляскаха се по бедрата и си закимаха един на друг.

- Свети Ашлар ли? Ашлар ли казахте?

- Да, сър - рече другият, който за първи път проговаряше пред мен. - Това е било негово светилище, на най-могъщия светец на Шотландия. Но презвитерианците превърнаха произнасянето на името му в грях. В грях! Вещиците обаче винаги са го знаели!

Изведнъж времето и пространството като че изчезнаха. В тихата нощ в долината аз си спомних: бях на три, а старата вещица от плантацията ми разказваше на френски: «Извикала го по погрешка в долината…». И аз прошепнах: «Ела при мен, мой Лашър. Ела, мой Ашлар. Ела при мен, мой Лашър! Ела при мен, мой Ашлар!».

Започнах да си го повтарям и после го казах на глас. Двамата мъже не разбраха нищо, естествено. Някъде от сърцето на долината се надигна виещ вятър и зафуча яростно срещу планината.

Брезентът на палатките запърха от силата му. Мъжете хукнаха да ги закрепят. Фенерите изгаснаха. Вятърът се превърна в буря, а когато Мери Бет застана до мен и стисна здраво ръката ми, бурята се спусна върху Донелайт - рукна дъжд и затътнаха такива гръмотевици, че ние всички потреперихме.

Всички освен мен. Аз се съвзех доста бързо, защото осъзнах, че няма смисъл да се страхувам, вгледах се в бурята. Вгледах се в небето, а дъждът шибаше лицето ми.

- Проклет да си, свети Ашлар, който и да си! Да се продъниш в ада дано! - извиках. - Светец, детрониран светец, повален от престола си! Върни се в ада. Ти не си светец. Ти си демон!

Палатката се откачи от колчетата и полетя нанякъде. Водачите хукнаха да задържат другата. Мери Бет се опитваше да ме успокои. Вятърът и дъждът станаха още по-яростни - същински ураган.

Когато бурята достигна до пика на гнева си, ние видяхме призрачен тунел от черен облак да се издига внезапно от тревата, да се завърта шеметно и да почерня цялото небе. А после внезапно - както се бе появил - той изчезна.

Стоях неподвижен, целият вир-вода. Ризата ми беше полуразкъсана на рамото. Мери Бет свали покривалото от главата си и се заразхожда по влажната земя, изпълнена с безстрашие и любопитство.

Един от водачите дойде при мен.

- По дяволите, човече - рече той. - Нали ти казах да не му се молиш. За какво, за бога, се моли?

Аз се засмях тихо и рекох:

- О, Господи, помогни ми. Нима това бе доказателство, Всемогъщи Боже, че теб те няма, а твоите светци могат да са такива жалки демони?

Въздухът леко се затопли. Мъжете бяха запалили фенерите. Водата попи в земята така, сякаш не беше съществувала. Все още бяхме замаяни и мокри, но чистата луна се появи и заля долината със сиянието си. Тръгнахме да оправим палатките, да се изсушим и да си лягаме.