Ан Райс - Лашър

- Мисля, че камъните са били нещо като светилище за тях. Както и Стоунхендж. Но кой би могъл да знае? Вероятно камъните са сложени там от някое от тези странни племена, или дори от малките хора.

- Кой притежава днес долината? - попитах.

Той не беше сигурен, местността била прочистена от правителството, последните и? гладуващи обитатели били изселени за тяхно добро. Жалка история. Мнозина заминали за Америка. После попита дали съм чувал за прочистването на планинските земи?

- Ще ви кажа каквото знам - продължи той. - Ще ми се да беше повече.

- Ще научите повече - обещах му аз. - Ще ви снабдя със средства за проучване.

После го помолих да дойде с мен в Донелайт, но той каза, че няма възможност.

- Обичам долчинката - рече после. - Ходих там преди много години с един човек от Амстердам. Александър Кънингам се казваше, много умен човек. Той плати за всичко. Останахме в долината цяла седмица. Да си призная, с радост се върнах в цивилизацията. Той обаче каза нещо много странно, когато си тръгвахме, след последната ни вечеря. Аз го попитах дали е открил това, което търси, а той отговори: «Всъщност не и слава богу!». Излезе от къщата и след малко се върна. «Нека ти кажа нещо, приятелю - рече ми. - Никога не се опитвай да изкараш на бял свят легендите на тази долина. И никога не се смей на историята за замъка Гламис. Малките хора още могат да се открият тук и ако можеха, пак биха завели вещиците на сборището, за да постигнат старата си цел.» Аз естествено го попитах: «Каква цел?». Но той не отговори и като че беше искрен в мълчанието си.

- Каква е тази история за замъка Гламис? - попитах аз.

- Над онова семейство тегнело проклятие и когато го кажели на новия наследник, той никога вече не се усмихвал. Мнозина са писали за това. Аз съм ходил в този замък. Онзи човек от Таламаска беше много прилежен и отдаден на работата си. Прекарахме прекрасни моменти в долината, съзерцавахме луната.

- Но не сте видели малки хора.

Той замълча, после каза:

- Всъщност видях нещо, но не мисля, че бяха вълшебни същества. Просто по-дребни мъж и жена, почти безформени, нещо като нещастниците, които просят по улицата. Видях ги веднъж много рано сутринта, а когато казах на човека от Таламаска, той много се ядоса, че не ги е зърнал с очите си. Не се появиха отново.

- Значи ги видяхте, наистина? Страшни ли бяха?

- О, направо ме побиха тръпки! - Той тръсна глава. - Не обичам да говоря за това - каза той. - Запомнете от мен, приятелю, че вълшебните същества не са само игриви малки създания. Те са демони; те са мощни и опасни, а могат да бъдат и отмъстителни. И знаете ли какво, в долината има вълшебни светлини. Пламъци, които се издигат през нощта на хоризонта без никакво обяснение. Желая ви късмет, щом идете там. Наистина ми се иска да дойда с вас, но по-добре да започна с вашето проучване веднага.

Прибрах се в прекрасната ни квартира в Новия град.

Мери Бет още не се беше върнала. Седнах сам в апартамента - две спални, с дневна между тях - налях си шери и записах всичко, което си спомнях от разговора си с историка. В стаята беше студено. Сигурно и в долината щеше да е студено, но трябваше да ида там. Светецът, странните създания, всичко се бе смесило в главата ми.

И тогава ме обзе странно усещане. Лашър беше наблизо. Лашър беше в стаята и четеше мислите ми.

- Тук ли си, скъпи? - попитах уж небрежно, след като надрасках последните няколко думи.

- Значи те ти казаха неговото име - рече той в мислите ми.

- Петир ван Абел, да, но не и името на светеца.

- О, да, Петир - каза той тихо. - Помня Петир ван Абел. Петир ван Абел видя Лашър. - Цялото му поведение изглеждаше някак по-кротко, беше умислен. Гласът му в главата ми бе много резониращ и красив.

- Разкажи ми - настоях.

- В големия кръг - отвърна той. - Ще идем там. Аз винаги съм бил там. Искам ти да идеш там.

- Можеш ли да бъдеш и там, и с нас едновременно?

- Да - рече с въздишка, но като че в ума му имаше някакво съмнение. Това отново беше извън границите на неговия разум.

- Кажи ми, дух, кой си ти? - попитах.

- Лашър, призован от Сузан в долината - отвърна той. - Ти ме познаваш. Аз направих много за теб, Жулиен.

- Кажи ми къде е дъщеря ми Мери Бет тогава. Надявам се, не си я оставил сам-сама в този мрачен град.

- Тя се справя много добре и сама, Жулиен, позволи ми да ти припомня това. Но бих казал, че я оставих сама с пороците и?.

- Какво говориш?

- Тя откри шотландец, който може да стане баща на нейната вещица.

Скочих от стола, изпълнен с гняв!