Ан Райс - Лашър

Затворих очи; виждах катедралата. Виждах пламъците и витражите, които се пръскаха във всички посоки. Отворих очи и потреперих.

- Вие сте странен човек - каза той. - Имате ирландска кръв, нали?

Кимнах. Казах му името на баща си и той се слиса. Разбира се, че помнел Тайрон Макнамара, великия певец. Но надали някой друг си спомнял вече за него.

- Та значи вие сте негов син?

- Да - отвърнах. - Но, моля, продължете. Как последователите на Нокс са разрушили Донелайт? О, и онези витражи. Имало е витражи, нали, откъде са се появили те?

- Направени са там през дванайсети и тринайсети век от францискански монаси от Италия.

- Францисканци от Италия. Имате предвид ордена на свети Франциск от Асизи.

- Определено. Орденът на свети Франциск бил популярен там по времето на Ан Болейн. Катерина Арагонска намира убежище при монасите, когато Хенри се развежда с нея. Не мисля обаче, че францисканците са построили или поддържали катедралата в Донелайт. Тя е далеч по-сложна, по-богата и твърде церемониална, за да е просто францисканска. Вероятно просто им е служила за манастир и те са поддържали имота, така да се каже. Какъвто и да е случаят, когато станал разривът между крал Хенри и папата и започнало плячкосването на манастирите из цялата страна, кланът Донелайт без никакво колебание отблъснал войниците на краля. Ужасни, кървави битки са се провели в онази долина. И дори най-смелите британски войни не смеели да припарят там.

- А какво е било името на светеца?

- Не зная. Нали ви казах. Вероятно някое безсмислено келтско съчетание на звуци, което в превод може би е нещо съвсем обикновено, като Вероника или Кристофър.

- А Джон Нокс? - въздъхнах аз.

- И така, Хенри умрял и както знаете, на трона се възкачила неговата дъщеря-католичка Мери. Започнала друга кървава баня и този път протестантите били изгаряни, бесени и прочие. След това дошла Елизабет I, великата кралица, и Великобритания отново станала протестантска. Шотландците от севера били готови да игнорират всичко това, само че дошъл Джон Нокс, великият реформатор, с неговата прочута проповед срещу идолопоклонничеството и папизма в Пърт през 1559 година. В долината се водела война, презвитерианците се спуснали към катедралата. Изгорили я, изпотрошили витражите, срутили училището, изгорили книгите, всичко било унищожено. Ужасна история. Разбира се, те твърдели, че хората в долината са вещици, че боготворели дявола, който приличал на мъж, че почитали него, наред със светците, но всъщност това бил просто сблъсък между католици и протестанти. Градът така и не бил възстановен. Просъществувал някак до края на шестнайсети век, когато последните представители на клана загинали в пожар в замъка. И тогава дошъл краят на Донелайт. От него не останало нищо.

- Нямало вече светец.

- О, светецът изчезнал още през 1559 година, който и да е бил. Господ да го благослови! Култът към него умрял заедно с катедралата. След това останало само едно малко презвитерианско градче с «отвратителен» каменен езически кръг наблизо.

- А какво знаем за езическите легенди там? - попитах.

- Само това, че все още има хора, които вярват в тях. От време на време някакви хора идват от Италия, питат за камъните, търсят пътя за Донелайт. Дори питат за катедралата. Да, това е истината. Идват да питат за долината на Донелайт, отиват там да я видят, да търсят нещо. И ето че идвате вие, и ми задавате същите въпроси. Последният човек, който пита за това, бе един учен от Амстердам.

- Амстердам.

- Да, там има група от изследователи. Всъщност те имат метрополия и в Лондон. Организирани са като религиозен орден, но не са обединени от религия. Вече шест пъти идват да изследват долината. Имат много странно име. Но все пак май е по-трайно от това на светеца. Името им е незабравимо.

- И какво е то? - попитах.

- Таламаска - отвърна. - Наистина са много ерудирани хора, с голямо уважение към книгите. Ето, виждате ли този часослов? Истинска скъпоценност! Те ми го дадоха. Всеки път ми носят по нещо. Вижте това. Една от първите библии на крал Джеймс. Донесоха ми я при последното си посещение. Правят си нещо като лагер в долината. Остават там със седмици и после си отиват, неизменно разочаровани.

Бях силно развълнуван. В този миг можех да мисля единствено за странния разказ на Мари Клодет, който чух, когато бях на три. За учения от Амстердам, който отишъл в Шотландия и спасил бедната Дебора, дъщерята на Сузан. За миг бях връхлетян от най-различни образи, от спомените на демона, и почти загубих съзнание. Времето обаче бе твърде ценно, за да мога да изпадам в транс сега. Трябваше да науча каквото мога от този мил доктор по история.