Ан Райс - Лашър

Когато поехме на север от Рим, към Флоренция, той стана печален, развълнуван и всъщност ни изостави. Мери Бет се изплаши. Не можеше да го призове, каквото и да правеше.

- Е, значи сме сам-сами в нашия смъртен свят - казах аз и свих рамене. - Какво може да ни се случи?

Тя беше подозрителна и тъжна, бродеше по улиците на Сиена и Асизи самичка и почти не разговаряше с мен. Демонът и? липсваше. Каза, че сме му причинили болка.

На мен не ми пукаше.

Но за съжаление, когато стигнахме Венеция и се установихме в разкошна къща на Гран Канал, чудовището дойде при мен - още един от неговите злобни, коварни и силни жестове.

Бях оставил у дома своя любим секретар и любовник - млад мулат на име Виктор Грегоар, който движеше делата ми в мое отсъствие, както никой друг не можеше да го прави.

Щом стигнахме Венеция, смятах, че там ще ме очакват обичайните пратки от него - писма, договори за подпис, такива неща. Но най-вече очаквах писмените му уверения, че всичко в Ню Орлиънс е наред.

Само че се случи следното: щом седнах зад писалището, в кабинета над канала - огромна мрачна стая в италиански стил, много влажна и отрупана с кадифе, със студен мраморен под - влезе Виктор. Или поне така изглеждаше. След миг осъзнах, че това не е моят Виктор, а някой, който изглежда досущ като него. Той застана пред мен, усмихна се почти свенливо - същият млад мъж, когото познавах - с бледозлатистата кожа, сините очи, черната коса и високото силно тяло, облечено безупречно. А после изчезна.

Разбира се, това бе чудовището, което се представяше за Виктор, за да ме измъчва. Но защо? И тогава разбрах. Отпуснах глава на писалището и заплаках. След около час Мери Бет дойде при мен с новини от Америка. Виктор загинал при инцидент преди две седмици. Бил сгазен на ъгъла на «Притания» и «Филип», точно пред аптеката. Два дни по-късно умрял, като викал името ми.

- Най-добре да си идем у дома - каза тя.

- Не, няма! - обявих аз. - Лашър е направил това.

- Не би го сторил.

- О, напротив, и го е сторил. - Бях бесен. Заключих се в спалнята си на третия етаж, откъдето се откриваше гледка единствено към канала долу. Закрачих напред-назад, изгарящ от гняв.

- Ела! - извиках. - Ела при мен!

Най-сетне той се появи, отново в образа на лъчезарно усмихнатия Виктор.

- Смях, Жулиен. Сега бих искал да си ида вкъщи.

Обърнах му гръб и той накара завесите да се развеят, а подът да проскърца. Като че самите дебели каменни стени потрепериха.

Най-сетне аз отворих очи.

- Не бива да съм тук! - обяви той. - Трябва да съм у дома.

- О, нима разходката по улиците на Венеция не ти харесва?

- Мразя това място. Не искам да чувам химни. Мразя и теб. Мразя Италия.

- Така ли, ами Донелайт, него мразиш ли? Ами ако отидем на север, към Шотландия? - Това бе една от най-важните цели на моето пътуване - да видя с очите си града, в който Сузан бе призовала това създание.

Той внезапно избухна. Документите полетяха от писалището ми, завивките на леглото се издигнаха и усукаха в странна форма, която ме блъсна по гръб на пода, преди да се усетя какво става. Никога не бях виждал демона толкова силен. Но силата му всъщност се бе увеличавала през целия ми живот. И сега той ме удари.

Скочих от пода, сграбчих чаршафите и ги смъкнах заедно с проклетото същество.

- Махай се от мен, дяволе! Няма да се храниш повече с душата ми. Семейството ми ще те прогони, дяволе! - Опитах се с цялата си сила да го видя такъв, какъвто беше, и успях - огромна, мрачна, събираща се мощ насред стаята.

С усилие на цялата си воля и с рев го изблъсках през прозореца над канала, над покривите на къщите, където той като че се разгъна като огромен плат.

Мери Бет се втурна в стаята. Той отново се върна на прозореца, а аз пак го прострелях с най-ненавистното и отровно проклятие!

- Ще се върна в Рая - изрева той. - Ще избия всички, които носят името Мейфеър.

- О! - извика Мери Бет и отвори ръце. - Но тогава никога няма да си пак в плът, и ние няма да се завърнем на земята. Всичките ни мечти ще бъдат напразни, а онези, които те обичат и познават най-добре, ще си отидат завинаги. Отново ще останеш сам.

Аз се отдръпнах встрани. Видях какво се случи. Тя посегна към него и заговори с най-мекия си глас:

- Ти създаде това семейство. Ти създаде Рая, в който всички живеем. Всичко добро за нас е дошло чрез теб. Нима сега завиждаш за това малко пътуване, ти, който винаги си ни оставял да правим, каквото пожелаем и каквото би ни направило щастливи?

Демонът ридаеше. Чувах този странен, беззвучен шум. Чудно защо просто не изрече: «Ридание!», както изричаше: «Смях!». Но не го направи. Пое по по-красноречив и трогателен път.